Писателят и преводач Светозар Димитров (1905–1958), известен с псевдонима Змей Горянин е автор на над 50 книги и брошури. Сътрудничи на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и други. През 1945 г. е осъден от Народен съд на година затвор, а книгите му попадат в т.нар. „Списък на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Последните години от живота си той прекарва в манастира „Седемте престола“, където по-късно е погребан.
(1905–1958)
Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.
3мей Горянин
Това четиристишие стои на надгробния камък на Светлозар Димитров (Змей Горянин) в манастира „Седемте престола“. Една трагична човешка съдба и един изпълнен с любов към Бога творчески път завършват в малката обител, сгушена в Стара планина, близо до Елисейна.
Много от неговите стихове са написани там.
Но кой е Змей Горянин? И защо името му и творчеството му са предадени на забрава? Защо?
Светлозар Димитров (Змей Горянин) е роден в Русе на 29 декември 1905 г., стар стил. След много странствания на семейството, а и на самия него, той се връща в Русе през 1926 г, където наема печатница, фалира, става съредактор на „Русенски новини“. Отново е в София, където работи като счетоводител, стигайки до поста „Началник отделение“. Вече твори като белетрист и през 1936 г. излиза сборникът разкази „Последният ден“, за който Михаил Арнаудов пише в предговора: „На автора. . . трябва да честитим за хубавата му идея да ни сроди по такъв поетичен начин, чрез толкова ярки и мили видения с нравствената атмосфера и интимния живот на миналото, което не ще престане да ни очарова като неповторима легенда“.
През 1937 г. излиза и историческият роман „Бачо Киро“. През 1938 г. Змей Горянин постъпва в службата „Контрол по печата“. Издава трилогията от исторически романи „Дунавът тече“, пише повести и разкази на историческа тематика. През 1941 г. е мобилизиран като войник и това му дава възможност да обиколи Македония, Тракия, и Островите. Оставя великолепния си пътепис от това пътуване „От Цариброд до Неготин“. След уволнението става секретар на Дирекцията на националната пропаганда, без да подозира какво ще му донесе след няколко години тази служба.
През 1941 г. създава и малкия си цикъл от стихове „Войнишки песни и балади“, които са включени в настоящата книга. До този момент те не са отпечатвани. Появява се неговата повест „Звезда Керванджийка“. Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на известни художници, писатели, скулптори и музиканти. Змей Горянин дружи с Елин Пелин, Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров. Близък е и с Васил Стоилов, Георги Бакърджиев, Кирил Шиваров, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански.
През 1942 г. напуска службата и се отдава на литературна работа. Отново е мобилизиран, разболява се от малария и се лекува дълго.
На 31 януари 1945 г. Змей Горянин е арестуван, съден е от Шести състав на Софийския районен съд и е осъден на една година затвор. Помилван е през декември 1945.
До края на живота си е подложен на умишлена пълна забрава. Някои от книгите му влизат в списъка на забранената литература. Всъщност тези последни 23 години от живота на твореца са по-неизвестните в неговата биография. А именно по това време Змей Горянин създава голямото си поетично дело. Стотици са стихотворенията, написани от него, десетки са публикувани в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“, по не под името Змей Горянин, тъй като не му е било разрешено да го използва, а под собственото му име Светлозар Димитров и под много други псевдоними - Станимир Сталев, Захария Лютаков, Марин Василев, Димитър Соколов и други. Така успява да публикува и някои разкази. Църквата го приютява и му дава възможност да развие своите лирико-поетически заложби.
Змей Горянин през целия си живот отстоява принципна, човешка и авторска, позиция. Той не прави компромиси, а за да живее в тежките за него и съпругата му години не може да стои без работа. Занимава се с най-различни неща: с дърворезба - има цяла колекция от модели на къщи, пантеони, дворци, наредени в скромната стая, където живееше вярната му Соня Димитрова-Горянин. Змеят завързва контакти с представители на нови за него среди - лекари, аптекари, филателисти. Изучава народната медицина - появява се цикъл стихове, посветени на тази тема.
Едно от любимите му кътчета е манастирът „Седемте престола“. Там Светлозар Димитров по цели месеци живее, работи и твори. Прави и овчарски геги. Написва автобиографията си „Червеният хотел“. Създава една голяма поема, изпълнена с история, лирика и философия, която е над 2000 стиха. Ето как в нея той описва падането на вечерта. Той обича тези привечери:
„О, дивен час на тишини и мир,
когато бавно гасне светлината!
Забравеният древен манастир
се слива с нощта и планината"
(18 юли 1951 г. „Вечер в Седемте престола“)
Поетът посещава много манастири - той черпи там вдъхновение. Написва „Пред празника“, стихосбирка с религиозни химни. Без преувеличение може да се твърди, че в тази насока Змей Горянин за нашата литература е това, което е Ян Каспрович за полската. Подготвя и друга стихосбирка „Нощ и ден“ (1945-1955 г.) - пропита с тъга и символика.
През 1954 г. той написва цикъла „Православие“, когато работи в Бачковския манастир (където написва и хроника за манастира).
„Нощ и ден“ (1945-1955 г.)
Из книгата „Змей Горянин. Майчина вяра“, съставител Васил Балевски, изд. Боян Пенев, София, 2003 г.
Снимка и архивни материали: libruse.bg
