Писмата на великите
„Аз разбирам единствено при условие, че сам създавам своите клони… Как да направя така, че да не умра и да дам плодове? Къде съм аз?“
~ Из военния дневник на френския писател и авиатор (1939-1944)
Писмо до Х.
Отел дьо Лан,
27 януари 1940 г.
Толкова съм отвратен от новия си живот! И централното отопление, и гардеробът с огледало, целият този полуразкош и това буржоазно съществувание! Постепенно и чак сега започвам да откривам колко ми харесваше Орконт. Колко ме доближаваха до самия мен и животът във фермата, и ледената ми стая, и калта, и снегът. А десетте хиляди метра ме правеха сериозен.
И ето ме отново объркан. Не съм способен да си събера мислите. Там изпълнявах обещанията си. Ледът лека-полека започваше да се стопява. Какво мога да направя с тази машина, която не струва пукната пара?
Не исках да живея с всички тях. Предпочитах да се слея с тях в мълчанието им. Исках да идвам отвън, от фермата си или от десетте хиляди метра. И Олвек много се лъже, ако смята, че съм изпаднал в плен на песните в офицерската лавка. На равна нога, да, но без сянка от снизхождение. И в равенството намерих същата радост, каквато те в песните. С цялата тази ласкава земя за моите корени. А за клоните ми – цялото небе. И ветровете, прелетели отдалеч, и тишината, и свободата на самотата.
Аз умея да бъда сам в тълпата. Тя добре ме крепи с рамо, ала главата ми и бърлогата ми си остават мои. А сега вече нямам бърлога, нямам небе, в което да разперя клоните си. Сега съм се свил на кълбо и не вярвам в себе си. Когато са твърде близо до мен, хората ме задушават.
И все пак ги обичах и ги обичам без задна мисъл. Но вероятно имам нужда по някакъв начин да ги изразя. Разбирам ги по-добре от самите тях – и здравината на техните корени, и чудесното тесто, от което са замесени. Но онова, което си говорят, не може да ме заинтересува, ако не се смята смисълът, който имат думите им мимо тяхната воля.
Така е и в моята книга. „Тя плачеше простодушно за изгубената скъпоценност… Вече плачеше, без сама да знае, за смъртта, която ни разделя от всички скъпоценности.“
И тук е съвсем същото. Всичките им подбуди проникват в сърцето ми и съм по – близо до тях, отколкото самите те до себе си. Но на мен ми липсва пространство. А те ми досаждат с разни истории за скъпоценности. Вече не става дума за скъпоценности.
Аз разбирам единствено при условие, че сам създавам своите клони. Не умея да изразявам хората, когато присъствието им ме задушава. А как те сами изразяват себе си, не ме интересува.
Ще отида при Витрол. Предпочитам много повече опасността от смъртта пред изсушаването, което ме заплашва тук. Тук намирам втора Тулуза. Но без самотата. Умирам от жажда за самота. Аз съм калпава машина, имам нужда от непознато гориво. И викам по малко за помощ. Толкова се нуждая от светлина! Дайте ми светлина. Как да направя така, че да не умра и да дам плодове? Къде съм аз?
Опиянен съм от добри желания. И като портокалово дръвче се отправям да търся подходяща земя. Но портокаловото дърво не е много подвижно. Трудно е да си смени почвата. Имам само инстинкта на онзи, който открива подземни извори. Отгатвам ги точно, когато съм край тях. Но никога не знам къде да отида. Аз съм страшно неудачно дърво.
От: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г.
Снимка: imdb.com
