„Изглежда съперничеството между тези две древни жени не им позволяваше да остареят. Сякаш се бяха обзаложили - коя по-дълго ще живее. Така и не стана ясно коя победи.“
~ Стефан ЦАНЕВ, „Сънят на сенките - книга за мъртвите“.

Дора Габе (1888-1983),© ДА „Архиви“

Елисавета Багряна (1893-1991),© Институт за литература

Вечното и свято съперничество

Краят на юни, 1927 година. След ковчега на загадъчния естет Боят Пенев вървят две още по-загадъчни дами, потънали целите в траур, вървят те една до друга и изпод черните воали си хвърлят свирепи погледи. Едната е съпругата на покойника Дора Габе, а другата - любовницата му Елисавето Багряна.

37 години по-късно, през октомври 1964 година, на Яворовите тържества в Чирпан по случай 50 години от смъртта на поета, кавалкадата от живи поети тържествено дефилира по главната улица. От двете ми страни, хванали ме под ръка вървят Дора Габе и Багряна. По едно време Дора Габе се огледа и вика на Багряна:

– Лиииза!
– Кажи, Дора?
– А пък ний сме с нааай-младия!
И двете изпъчиха осанки...

С Дора Габе се бях запознал две години преди Яворовите тържества. Дали беше в Добрич или в Шумен, не помня. Ще четем стихове пред деца. Излиза Дора Габе на сцената и се обръща към аудиторията с напевния си глас:

– Децааа, коеее за човееека е нааай-блииизкото, нааай-мииилото, нааай-скъъъпото...

От залата децата се надпреварват да викат:
– Партията! Партията!

Дора Габе изчака да стихнат виковете на децата и без да й трепне ни едно мускулче на мраморното лице, каза:

– Дааа, децааа. Но аз сега ще ви прочета стихове за майката.

Тогава, през 1964 година в Чирпан, Дора Габе за пръв път призна за любовта си с Яворов и прочете от сцената няколко негови писма, писани преди половин век, през 1905 година: „Аз Ви обикнах от първото виждане и се уплаших за Вас. Дора, колкото по-силно Ви обиквам, толкова повече се чувствам длъжен да Ви направя едно предупреждение – додето съм с ума си поне! – Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете!“ Шок! Тук трябва да кажа нещо твърде недискретно: ако обърнете внимание, в различните енциклопедии рождената дата на Дора Габе е различна: ту 1886, ту 1883, ту 1888. Злите езици говореха, че тя поправила в паспорта си 3 на 8, щото било лесно. По-късно при поредната смяна на паспортите, твърдеше, че навремето сбъркали – вместо 9 писали 8 и искаше да я пишат, че е родена през 1898. Но вече нямаше как – щеше да излезе, че Яворов е либил 7-годишното Дорче...

Била е тя изумително красива и изящна като статуетка от фарфор. Не само чирпанлията Яворов е лудеел по нея, Йовков подир нея се запилява в Добруджа, а и 50-60-годишният Вазов доста хищно е заничал в деколтето й. Яворов не напразно й пише: „Недейте се показва скоро в София – да не стане някоя междуособица зарад Вас!“ Когато детето чудо Смирненски умира на 23 години, тя е била в разцвета си, би могла да му бъде майка. Доживя тя 100 години, но не го призна. Хем й се искаше да й организират нечуван юбилей, на който щяха да присъстват поети от цял свят, хем се страхуваше, че прекрачи ли стоте, няма как да не признае, че е стара. Прехвърляше вече деветдесетте, а викаше:

– Че какво ми е? Я вижте – и запретваше полата си: бедро на шейсетгодишно момиче!
(А някои жени на 60 години считат себе си за безнадеждни бабички.)

Старостта сякаш се боеше да докосне и Багряна. Винаги елегантна, винаги гримирана, една и съща – от 1956-а, когато я видях за пръв път, до 1990 година, когато я видях за последен път: ослепително бялата шемизетка с дантелена яка трептеше като жива на раменете й, бледосиният ефирен шарф, увит около врата й, се развяваше от прозореца на автомобила. „Отивам на панаира в Пловдив!“ – извика ми тя, сияеща от възбуда, и автомобилът запраши по Цариградското шосе...

На 97 години – и ходиш по панаири!? Изглежда съперничеството между тези две древни жени не им позволяваше да остареят. Сякаш се бяха обзаложили – коя по-дълго ще живее. Така и не стана ясно коя победи. Багряна живя 98 години, а Дора Габе (зависи на коя дата вярваме) живя 95, 97 или 100.
И цял живот те се дебнеха: коя първа ще се предаде.

През 1980 година, по случай 100-годишнината на Ленин, театрите бяха длъжни да поставят пиеси за вожда. В театър „София“ решихме да отбием номера с необичаен рецитал на поети със 70-годишен възрастен диапазон – като се започне с почти връстничката на Ленин – 90 и неизвестно колко годишната Дора Габе, 87-годишната Елисавета Багряна, 77-годишния Христо Радевски, нататък – по-младите Младен Исаев, Александър Геров, Валери Петров, Добри Жотев, Давид Овадия, Иван Динков, Караангов, Левчев и накрая - 30-годишната Миряна Башева.

Отивам да доведа Багряна, тя чака, облечена в официална черна рокля. Подкрепям я надолу по стълбището, ох, вика, едва ходя – и наистина, едва пристъпва от стъпало на стъпало, олюлява се...
В кабинета на директора са вече Дора Габе и другите. Какво ще пийнете, пита директорът. Дора казва: коняк. Елисавета прави презрителна гримаса и казва: водка. Ако Габе беше казала водка, Багряна щеше да каже коняк. Никога същото!

Дора Габе вади листчето със стихотворението, което ще чете, напечатано е то с големи букви, да порепетирам, вика и вади лупа, протяга ръка и започва да срича: „Ленин, ти който осъс...осъщ...осъщещви...“
След още три-четири опита отмахва лупата и въздъхва:
– Ох, таз дума не мога да я кажа.
Багряна това и чака, произнася разчленено и язвително:
 Ами да не си я писала ма, Доро!

Тя великодушно предлага „първа да чете Дора – като най-възрастна“. Конферансието обявява името й, но Дора Габе не го чува, галантният Сашо Геров изтича към нея, подава й ръка, помогна й да стане от стола и подкрепяйки я, заведе я до трибуната. Тя вади пак лупата, но пак засича на думичката „осъществи“. Веднага влиза в действие спасителният вариант – иззад кулисите изскача една актриса и прочита стихотворението. Иде ред на Багряна. Сашо Геров и на нея понечва да подаде ръка, Багряна обаче енергично отблъсква с лакът ръката му, става отривисто от стола и с бодра стъпка отива на трибуната, отмята глава назад и с ясен алтов глас издекламирва „Потомката“. Овации. Багряна се кланя предизвикателно и рисковано ниско, поклон доземи. Още по-силни овации. Връща се гордо на стола си. Хвърля поглед към Дора Габе. Съперничката е сразена.

Хем съпернички цял живот, хем цял живот неразделни. В колата, докато я изпращам обратно до тях, Багряна ми разказва как през трийсетте години двете заедно с Дора направили поетическо турне из България – Пловдив, Стара Загора, Сливен, Бургас, Варна, Шумен, Велико Търново, Русе, Плевен, София.
– Плащахме си – вика – наем за салоните, за осветление, отопление и с парите, които бяхме спечелили, аз заминах за Париж и живях там една година, а Дора замина за Полша ли, за Германия ли...
(Какви са били тез пари – от 10 рецитала да живееш цяла година в Париж?!)

Спираме пред входа й, посягам да й помогна да се изкачи по стълбището до горния етаж.
– Благодаря, благодаря! – каза бодро тя. – Няма нужда, няма нужда!
И тръгна нагоре по стъпалата пъргаво – като момиче.

Из: „Сънят на сенките - книга за мъртвите“, Стефан Цанев, изд. Жанет 45
Снимки: Дора Габе (1888-1983), ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org
Елисавета Багряна (1893-1991), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu