Колко безнадеждно изкривено е лицето на човечеството ♥ Александър СОЛЖЕНИЦИН

Нобелова лекция по литература
(откъс)

Преди четвърт век се ражда, за да изпълни великите надежди на човечеството, Организацията на Обединените Нации. Но, уви! - в безнравствения свят и тя израсна безнравствена. Това не е организация на Обединените Нации, а Организация на Правителствата, където се намират на една плоскост и свободно избраните, и насилствено наложените, и взелите с оръжие властта. С користно пристрастие повечето от членките на ООН ревниво се грижат за свободата на едни народи и пренебрежително се отнасят към свободата на други. С угодническо гласуване тя отхвърля разглеждането на частни жалби, изпълнени със стонове, викове и молби на отделни малки хора, просто хора, прекалено малки буболечки за такава велика организация. Дори най-добрият документ за двадесет и пет годишното си съществуване - Декларацията за правата на човека - ООН не си направи труда да представи като задължително условие за членство пред държавните власти, осъждайки по този начин малките хора да се подчиняват на волята на неизбраните от тях правителства.

А изглеждаше, че обликът на съвременния свят изцяло е в ръцете на учените, от които зависят всички технически стъпки на човечеството; изглеждаше, че именно от световното сътрудничество между учените, а не от политиците би трябвало да зависи в каква посока да върви светът; още повече че примерът на отделния човек показва колко много биха постигнали всички заедно. Но не! Учените не направиха паметен опит да станат важна самостоятелно действаща сила на човечеството. Провеждането на десетки конгреси показа, че те се отдръпват от чуждите страдания; по-уютно е да се остане само в границите на науката.

Какви са мястото и ролята на писателя в този жесток, динамичен, взривоопасен свят, на границата на неговите десет варианта за гибел? Нали ние въобще не изстрелваме ракети, не треперим дори над последното, което ни е останало, и въобще предизвикваме само презрение у онези, които уважават единствено материалната сила. Не е ли естествено и ние да отстъпим, да загубим вяра в непоколебимото добро, в единната правда и само като странични наблюдатели да разкриваме пред света горчивите си наблюдения за това, колко безнадеждно изкривено е лицето на човечеството, колко дребнави са станали хората и колко трудно е на самотните, изтънчени, красиви души да живеят сред тях?

Но и бягството е немислимо за нас. Станали веднъж слуги на словото, вече е невъзможно да се отклоним: писателят не е безстрастен съдия на съотечествениците и съвременниците си, той е неразделна част от цялото зло, извършено от неговата родина или народ. И ако танковете на родината му са залели с кръв асфалта на чужда столица, нейните тъмнокафяви петна завинаги са оставили следите си върху лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили спящия доверчив приятел, върху дланите на писателя са останали синини от онова въже. И ако неговите млади съграждани безцеремонно подчертават превъзходството на разврата пред скромния труд, стават наркомани или отвличат самолети, това зловоние се смесва с дъха на писателя.

Ще намерим ли в себе си дързост да заявим, че не сме отговорни за язвите на днешния свят?

Из: „Нобелова лекция по литература“, Александър Солженицин, ИК „Венисон“, Перник, 1993 г.
Снимки: Wikimedia Commons