„Свобода или робство? Какво ще бъде науката в крайна сметка - инструмент за спасението ни или инструмент за гибелта ни?“
Видният романист, есеист и историк Амин Маалуф за ключовото понятие идентичност, разгледано през призмата на миналото и „вятъра“ на глобализацията. За бъдещето и историята, които са такива, каквито ги направят хората.
Гибелни идентичности
Днес знаем, че Историята никога не следва пътя, който й предначертаваме. Не че по природа е непостоянна или непроницаема, или пък необяснима, не че убягва на човешкия разум, а понеже историята е такава, каквато я направят хората, защото е съвкупност от всичките им индивидуални и колективни действия, от всичките им думи, от обмена между тях, от сблъсъците между тях, от страданията им, от ненавистта им, от влеченията им. Колкото по-многобройни и по-свободни са актьорите на историята, толкова по-сложна, трудна за разбиране и неподчинима на опростенческите теории е производната величина от техните действия.
Във всеки един момент човешката история напредва по безкрайно много пътища. Следва ли все пак някаква посока? Ще разберем това едва когато достигнем до „финиша”, каквото и да означава тази дума.
Какво ще видим в бъдещето - осъществените си надежди или най-страшните си кошмари? Свобода или робство? Какво ще бъде науката в крайна сметка - инструмент за спасението ни или инструмент за гибелта ни? Какви ще сме станали - вдъхновени помощници на Съзидателната сила или най-обикновени чираци на унищожителното магьосничество? Накъде отиваме - към по-добър свят или към „най-добрия от всички светове“? И най-напред, по отношение на близкото бъдеще, какво ни готвят идващите десетилетия? „Война на цивилизациите” или спокойствието на „глобалното село”?
Моето дълбоко убеждение е, че бъдещето не е записано никъде, бъдещето ще бъде такова, каквото го направим.
А съдбата? - ще попитат някои с многозначително намигване, предназначено за ориенталеца, какъвто съм аз. Имам навика да отговарям, че за човека съдбата е това, което е вятърът за платноходката. Кормчията не може да реши откъде ще духа вятърът, нито с каква сила ще духа, но може да насочи платната в правилната посока. А това понякога има огромно значение. Същият онзи вятър, който би погубил неопитния, безразсъден или невдъхновен моряк, би отвел другиго до спасителния бряг.
Ще се отнася до „вятъра” на глобализацията, който в момента духа в целия свят, би могло да се каже почти същото нещо. Абсурдно би било да се опитваме да го спрем. Но ако сме сръчни навигатори, ако държим добре посоката и избягваме подводните скали, ще можем да достигнем до „спасителния бряг”.
И все пак метафората с мореплаването е ограничена и не ме задоволява. Струва ми се необходимо да обясня нещата по-ясно: няма смисъл да си задаваме въпроса дали невижданият технологически напредък, който в последните години все повече и повече набира скорост и който дълбоко промени живота ни, по-специално в областта на комуникациите и достъпа до познанието, е нещо „добро” или „лошо” за нас. Това не е проект, поставен на всенародно допитване, а реалност. И все пак начинът, по който той ще повлияе на бъдещето ни, зависи до голяма степен от нас.
Някои ще понечат да отрекат всичко отведнъж и гордо да наметнат „идентичността” си, нахвърляйки се с патос и омерзение срещу „глобализацията”, хегемонията на Запада и непоносимата Америка. Други, наопаки, ще бъдат готови да приемат всичко, да „погълнат” всичко без разлика, докато стигнат дотам, че да не могат да кажат кои са и какви са, накъде отиват, нито пък накъде върви светът! Два диаметрално противоположни подхода, които в крайна сметка си приличат по това, че и за двата е характерно примирението. И двата - и вгорченият и сладникавият, и сърдитият и глуповатият се базират върху предпоставката, че светът върви напред като влак по релси и че нищо не може да го отклони от посоката.
Моето чувство е друго. Струва ми се, че „вятърът” на глобализацията би могъл действително да ни отведе до най-лошото, но също така и до най-доброто. Ако новите средства за комуникация, които твърде бързо ни доближават едни до други, ни принуждават в крайна сметка да утвърждаваме различията си като ответна реакция, те ни карат също така и да осъзнаем общата си съдба. Което ме кара да мисля, че настоящото развитие би могло в по-далечно бъдеще да предизвика появата на нова представа за понятието идентичност. Идентичност, възприемана като сбор от всичките ни принадлежности и в рамките на която принадлежността към човешката общност би ставала все по-важна и по-важна, докато един ден се превърне в основната ни принадлежност, без при това да заличава множеството специфични принадлежности. Разбира се, няма да стигам дотам да твърдя, че „вятърът” на глобализацията ще ни понесе непременно в тази посока, но ми се струва, че той улеснява създаването на подобна представа. И същевременно я прави необходима.
„Хората са повече синове на своето време, отколкото на своите бащи” - пише историкът Марк Блок. Това несъмнено е било винаги вярно, но никога толкова вярно, колкото днес. Необходимо ли е отново да напомняме колко бързо започна да се развива всичко през последните десетилетия? Има ли съвременник, който от време на време да не изпитва чувството, че за една-две години преживява промени, които в миналото биха станали за цял век? По-възрастните сред нас дори ще трябва доста да напрегнат паметта си, за да си спомнят начина, по който са мислели на младини, и да се абстрахират от навиците, които са придобили, от средствата и продуктите, без които вече им е невъзможно да живеят. Колкото до младите, те често въобще нямат представа за това, което е бил животът на дядовците и бабите им, да не говорим за поколенията преди тях.
Всъщност ние всички сме много по-близо до съвременниците си, отколкото до прадедите си… Не само във външния вид, в облеклото и в поведението, не само в начина на живот, в работата, в жизнената среда и нещата, които ни заобикалят, но също и в моралните концепции, в навиците на мислене. Както и във вярванията. Може и да се наричаме християни, мюсюлмани, евреи, будисти или индуисти, но представата ни за света, както и за отвъдното, вече няма нищо общо с тази на едноверците ни отпреди петстотин години. За мнозинството от тях Адът е бил също така конкретно място, както и Мала Азия или Абисиния, населено с дяволи с раздвоени копита, които бутали грешниците във вечния огън като в апокалиптичните картини. Днес вече никой или почти никой не вижда нещата по този начин. Тук избрах най- карикатурния образ, но това е еднакво валидно за всички наши схващания, независимо за коя област става дума. Много поведения, които днес са напълно допустими за един вярващ, биха били немислими за „едноверците” му отпреди. Отново сложих тази дума в кавички, понеже предците ни не са изповядвали същата религия като нас. Ако живеехме сред тях с днешното си поведение, щяха до един да ни пребият с камъни по улицата, да ни хвърлят в тъмница или изгорят на клада като неверници, грешници, еретици или магьосници.
Накратко казано, всеки от нас носи в себе си две наследства: едното „вертикално”, което идва от предците му, от традициите на народа му, от религиозната му общност; другото „хоризонтално”, идващо от епохата и от съвременниците му. Струва ми се, че именно последното е определящото. И с всеки изминат ден то става все по-определящо. Но тази реалност не се отразява на схващането ни за самите нас. Ние търсим себе си не в „хоризонталното”, а в другото наследство.
Ще си позволя да повторя отново, но става дума за важен аспект, свързан с възгледите за идентичността в наши дни: от една страна съществува това, което сме в реалността, и това, в което се превръщаме под влияние на културната глобализация, а именно, в хора, изтъкани от всички възможни нишки, споделящи с голямата общност на съвременниците си основната част от своите ориентири, основната част от поведенията си, основната част от вярванията си. От друга страна, съществува това, което мислим, че сме, това, което претендираме, че представляваме, а именно членове на точно определена общност, изповядващи точно определена вяра. Тук не става въпрос да отричаме важността на религиозните, националните или другите си принадлежности. Не става въпрос да отричаме често решителното влияние на „вертикалното” ни наследство. Става въпрос по-скоро, на този стадий, да подчертаем факта, че има цяла пропаст между това, което сме и което мислим, че сме.
Всъщност ако подчертаваме така убедено разликите между нас, то е защото ставаме все по-малко различни. Въпреки конфликтите, които ни разделят, въпреки вековните ни вражди с всеки изминат ден разликите ни малко по малко се заличават, а приликите ни малко по малко се увеличават.
Това сякаш ме радва. Трябва ли наистина да сме доволни, че хората стават все по-подобни един на друг? Не вървим ли към един безличен свят, в който в скоро време всички ще говорят само на един език, всички ще изповядват само няколко основни религиозни постулата и всички ще гледат по телевизията едни и същи американски сериали, докато дъвчат едни и същи сандвичи?
Като оставим настрана този шаржиран образ, въпросът си заслужава да бъде разгледан най-сериозно. Ние наистина живеем в доста объркани времена, в които за мнозина глобализацията изглежда не като великолепна и обогатяваща амалгама от култури, а като обедняващо уеднаквяване и заплаха, срещу която трябва да се борим, за да запазим собствената си култура, идентичността си, ценностите си.
Из: „Гибелни идентичности“, Амин Маалуф, изд. Меридиани, 2009 г.
Снимка: Amin Maalouf by Claude Truong-Ngoc, 2013, CC BY-SA 3.0
