„Абонирай човека безплатно с това динамично „Елате утре!“, накарай го цяла нощ да не спи… Колко огромни възможности има това „утре“. То предпазва от отчуждението.“
Без граждански патос за вечната административна мантра „Елате утре!“, която придава „смисъл“ на житието и битието ни – преди, пък и сега…
Радой Ралин (1923 ~ 2004)
Елате днес
Едно време пределно-ясното понятие „утре“ беше станало кардинален образ, съкровен символ и червена нишка (нескъсваема!) в бляновете и строфите на поетите! Как сме декламирали: „Нашето утре!“, „Светлото утре!“, „Великото утре!“..
И благодарение предвидливостта на поетите, това „утре“ стана „днес“. Тоест – действителност!
И как ни сюрпризира тази действителност – отиваш в едно учреждение за някаква справка, кажат ти: „Ела утре!“.
Отидеш „утре“: „Елате утре!“. Отидеш вдругиден: „Елате утре!“. Отидеш след седмица: „Елате утре!“. Отидеш след месец: „Елате утре!“.
Деликатен си, отидеш след година: „Елате утре!“
Как не се сбъркаха да кажат: „Елате след два дни!“… „След три седмици!“… „След няколко години!“… Но хората са деловити и обещават само за „утре“. И когато се наберат стотина „утрета“, ти се сепнеш и сметнеш, че през тези „утрета“, си могъл книги да четеш, шах да играеш, по планините да ходиш, момичета да задиряш, макар за последното не е нужно „ще“ и „утре“, то става съвсем днес, начаса. Момичетата просто осуетяват в миг твоето ухажване със своята безотказност. На 1000 мъже се падат 976 жени, но коя жена не иска да има и втори, и трети, при тази невярност на мъжете?
От колко неща ни лишава това вечно „Елате утре!“, но администрацията трябва ли да бъде достъпна като жената? Как още днес, как тутакси? Служащият трябва да прочете молбата ти и да я съгласува на другия ден със своя шеф. Той пък със своя. Оня пък със своя, който също със своя. Все свои, но началник и подчинен. Може молбата да е разрешима. Но разрешима въобще. А конкретно за тебе дали е разрешима? Трябват други „утрета“. И колко „утрета“ са нужни, докато се мръднат началническите кутрета?!
И какво? Да станем безотказни като автомат? Тутакси! Че тогава и утре, и вдругиден и цяла година няма да има никаква работа и с основание някой би повдигнал въпрос да се съкрати администрацията?
Но ако ти кажат: „Елате след пет месеца!“, ще убият у тебе гражданският патос. Ще ти отнемат ежедневното напрежение, очакването, мечтата. Сигурността носи лентяйско съзнание, пенсионерския манталитет. Определеността води до предопределение, съдба, метафизика!
Абонирай човека безплатно с това динамично „Елате утре!“, привържи го към службата си, накарай го цяла нощ да не спи. Дай му самочувствие на космонавт преди полет, за да се събуди в трескаво очакване, да се избръсне три контри, да си смени ризата, да разчита на твоето благоразположение и силово великодушие, да му хареса новата ти вратовръзка, да ти направи комплимент за летния костюм. Да се сприятели основно с тебе, да те покани на вечеря и към полунощ, когато се свърши виното, да изтърчи до бара и донесе нова бутилка, да ти предложи билети за премиера, да ти подари дефицитна книга, да те снабди с курортна карта, да те включи в нос строеж… Всичко с малко започва – колко огромни възможности има това „утре“. То предпазва от отчуждението.
Иначе как ще осъзнаеш, че върху онова, което искаш, мислят хора, допитват се, правят анализи, решават, рискуват служебното си положение, въвличат те в нови обществени и приятелски отношения, за да си осмислиш живота.
И това „утре!“ се набива в ушите ти. То става не само едно очакване, а вече готов идеал. С това „утре“ ще вървиш през целия ден и не ще забелязваш „днес“… А ще му прощаваш в името на „утре“-то.
Та, как да не сме длъжни на поетите?
Само че, ако спипат някого на местопрестъплението, никога не казват: „Елате утре!“, нито той би отвърнал: „Ще дойда утре!“
А това поетите не са предвидили в своето мечтано утре.
И какво? Ще изкараме, че „Елате утре!“ не е никакъв поетичен символ, и си е всъщност подтекст, ама съвсем оголен, на най-интимната от всички лелеени мисли: „Рушветче, моля!“
Дотам ли ще стигнем? В българския език, доколкото знаем няма дума „рушвет“. Това е досадна чуждица, на ориент мирише… Ние казваме изисканото „подкуп“, което не значи непременно гъделичкане на чужда длан със своя банкнота за своя изгода. Можеш някого да подкупиш и с честността си, и с неподкупността си. Мисля, че рушветът също предпазва от отчуждението…
Но когато някоя непримирима тема потропа на вратата на сатирика, как и той да й каже: „Елате утре!“ Нали светлото „утре“ ще го обвини, че е взел рушвет от мътилката днешна? Затова, когато пишем сатира, нека ме мислим винаги да ставаме велики. Стига ни да сме днешни!
Нека кажем на всички теми и проблеми, на хора и дарители, на душители и почитатели: „Елате днес!“
Из: „Няма начин, Хамлете!“, Радой Ралин, изд. в-к „Стършел“, София, 1978 г.
Снимка: Радой Ралин (1923-2004), bnr.bg
