„Какво е останало от старата взаимопомощ? Днес ние смятаме за обидно и отказваме с жест на презрение всяка молба и за най-дребна услуга.“
Иван Хаджийски (1907 ~ 1944)
Моралната философия на българина от новото време
Картината на съвременните нравствени противоречия
След Освобождението капитализмът стана господствуваща стопанска форма у нас, макар и в нашенски стил, поради което и егоизмът стана господствуващ морал.
По същество този егоизъм е такъв, какъвто вече го описахме в епохата преди Освобождението. Разноликостта на стопанския, политическия и духовен живот даде неописуемо разнообразие от форми и преливания, в което този егоизъм се осъществява в стопанството, политиката, науката, изкуството, в рода и семейството, в приятелството и любовта. Поради всичко това нашият живот днес е станал необикновено трагичен. Ние сме разпънати от толкова стопански и нравствени противоречия, нашето поведение към хората поотделно, както и по отношение на едно и също лице е толкова променливо, че днес и най-добрите наши правници и моралисти не могат да дадат отговор на въпросите, кога един човек е търговец и кога крадец, кога човек лъже и кога е само учтив, кога е мошеник и кога само пази интересите си. Въз основа на закона, кога ограбва хората и кога само използува стопанската си сила, кога е почтен и кога само не е длъжен да каже истината, кога е изправен в сделките си: когато изпълни фактически задълженията си или когато противната страна е лишена от доказателства за тези задължения.
Днес ние не живеем по неписания морал на задругата и занаятчиите. Днес законът е изразител на справедливостта. Съобразява ли човек поведението си със закона, той е „добър и почтен гражданин“. Всъщност законът е един официален документ за противоречията и несправедливостите, които измъчват нашето време.
Някога недъзите на задругата се изразяваха в спорове между задругарите. Тези редки спорове се уреждаха от съветите, от заповедите или от солата на старейшината. Днес споровете се разрешават от съдилищата и съдиите отсъждат кое е право и кое не, кой е прав и кой не.
И тъкмо съдебната зала е огледалото на нашия морал. Кражби, банкрутство и щета на кредиторите, мошеничества, подправка на документи и парични знаци, измама и злоупотреба на доверие, престъпления против властта, престъпления против държавата, фискални нарушения, лъжливо заклеване, престъпления против избирателното право, обида, клевета, разврат, убийства, злепоставяне, повреждане на имот – всички тези деяния са прояви на съвременния егоизъм, който е хвърлил в борба всички против всички и който е докарал работата дотам, да казваме: вълк за вълка е човек, човек за човека е вълк.
Аз съм адвокат. При мене никога не са дошли двама клиенти със следната молба:
– Уважаеми господин юристе, помощнико на правораздаването, ето нашия спор! Ти, който познаваш закона и включената в него справедливост, разреши спора ни така, че да си останем пак приятели.
Напротив, всеки заинтересован иде поотделно с хонорара си, подкрепящ молбата му: „Да сложим по някакъв начин клин на противника.“ И до днес аз още не мога да разбера какво значи „честен адвокат“, както и никой днес не може да каже какво значи изобщо честен човек съобразно официалния морал. И тъкмо това изразява моралната криза на днешното жестоко време.
В стопанството ние уреждаме задълженията си само когато знаем, че противникът няма да може да потърси правата си чрез съд. Ние не се интересуваме дали противникът има право: това за нас е безразлично. Гледаме само дали има доказателства. Ако има, ние прехвърляме имотите си на някое друго лице, което обикновено не ги връща после освен чрез нов процес, ако то от своя страна не ги е продало вече истински или симулативно на трето лице, за да завърши кръгът на взаимоограбването.
В политиката ние водим борби за облагите на властта с простени и непростени средства. Демагогията и партизанството са отвратили всички, дори и тези, които ги практикуват. Съсловните борби у нас стигнаха до масово физическо изтребление.
И в нашите научни среди не липсува егоизмът, изразяващ се в страх от младите, в изолираност на изследването, в назначаване на нови професорски места посредствености, които като компаративни величини трябва да подчертават и засилват блясъка на установените величия, а не да ги засенят, и пр.
Няма нужда да говоря за егоизма в литературните ни и театрални среди. Вестниците всеки ден пишат за това.
Егоизмът, който всмукваме още с първите уроци на нашите майки: да ядем храната си вкъщи, а не при другарчетата си, да не им даваме играчките си, да не ги викаме вкъщи да калят чергите, отравя и нашата любов, и нашата семейна атмосфера. Прикривайки недостатъците си, ние влизаме в брака или по сметка, или по любов, която в повечето случаи почива на сантиментални идеализации. Но честолюбието, неотстъпчивостта, капризите, суетата, сметките, парите скоро изпаряват и последните остатъци от тази любов и създават онова безразличие между съпрузите, което обикновено свършва с ширещата се извънбрачна любов. Само децата, докато са малки, ни позволяват да узнаем какво е това семейно щастие.
Ние, понесени от силите на нашите дни, почти сме загубили естественото отношение към нещата, станали сме роби на борбата за надмощие в стопанството, политиката, честолюбието и унесени, замаяни, затъпели, не чувствуваме какви нерви, колко време, колко сили губим, за да накараме хората да ни поздравят първи, та да подчертаем нашето превъзходство над тях, да харчим луди пари за облекло, за мобили, за лукс, за най-диви и безсмислени неща само за да подчертаем своята сила, мерена главно с парите. По тази линия ние се преструваме, че разбираме от наука, изкуство, музика и философия. Ние приемаме гаврата с имената на най-великите писатели, като слагаме имената им върху т.нар. дипломатически библиотеки, състоящи се само от луксозно подвързани празни корици на „пълното събрание“ от съчиненията на Шекспир, Гьоте, Мопасан и служещи за мобил, декор.
Какво не правим ние, за да изтъкнем нашата личност, за да видим името си във вестниците, да чуем да се шушне зад нас името ни, да ни посрещнат навсякъде със свалена шапка.
А като минем към проявите на сенките, копията, пародиите и фалшификаторите на съвременната господствуваща личност: парвенютата, аристократите по индукция, три четвъртите буржоазни личности, доказващите се гении и таланти с тяхното шумно самохвалство, мании за величие и признание, важничене, пози, гримаси и перчене, картината става до болка комична.
У нас обаче на почвата на егоизма, дразнен във въображението ни от европейските образци на богатство, власт, лукс, почести и слава и същевременно стяган в своето осъществяване от ограничените възможности на нашата малка, бедна и изостанала страна, се развива една масова завист чиито поражения вземат почти във всички среди страхотни размери и водят към морално самоизяждане.
Какво е останало у нас от старата задругарска и еснафска човещина? Нашите души се пълнят само от жестоката радост на победилия, на постигнатите амбиции, на удовлетвореното честолюбие, на отмъщението.
Какво е останало от старата взаимопомощ? Днес ние смятаме за обидно и отказваме с жест на презрение всяка молба и за най-дребна услуга. Ние се отнасяме с подозрение и недоверчивост към всекиго, виждайки в неговото лице конкурент – крадец или нахалник, който си позволява да ни безпокои, без да имаме от това някаква полза.
Какво е останало от някогашните общи трапези? Днес ние живеем в хотели и се храним в гостилници. Общите трапези сме заменили с банкети, на които се събираме, за да подчертаем с определеното място на масата ранга си, с блясъка на трапезата и общественото положение на гостите – богатството и видността си, за да сключим някоя сделка или да завържем връзки предвид на нови сделки.
От: „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски, изд. „Отечество“, 1997
Снимка: Иван Хаджийски (1907 ~ 1944), troyan-museum.com
