„Иде войска – пазете се от войниците! Те не са орали, за да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, за да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, дори да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул…“

Летопис на смутното време (фрагмент)

Походът вдигаше прах из стария път от Стамбул през Едирне към Филибе. Тя се задържаше дълго, преди да слегне – тъй безветрена бе маранята над Тракия, че и ястребите не намираха течение, дето да ги издигне или спусне; стояха дълго като приковани и накрай сякаш падаха.

Аскерът се влачеше из прахта. Над житата – високи, червеножълти, огънати от тежкия си клас – се виждаха само бостанджийските гугли: ято сивосини, с червена ивица птици се носеше зловещо над нивите.

Чак пък зловещо! Какво са хиляда грабливи птици върху изобилния харман на Тракия; как биха попречили в празника на земята, в утрешната жътва хиляда сънливи мъже?

Не просто мъже, а войници. Страшно могат да навредят дори хиляда мъже, когато са войници. Недостатъчни, за да преорат и засеят нивите между Марица, Чепинска река и Въча, но достатъчно много, рекат ли да изпепелят от Белово до Стамбул и да отменят тържеството на земята.

Бягайте, крийте се, изведете из планината челяд и добитък, мирни хора! Иде войска – пазете се от войниците! Те не са орали, за да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, за да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, дори да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул – войникът е винаги сит.

Спасете децата си от войниците, мирни хора – труда си не ще опазите!

– Децата прибра ли? Няма какво да се мотаят по пътя, кога иде войска. Накрай слугите да запънат портата! Баща ти не ще се сети – като нищо ще зяпа, пред дюкяна. Кажи му да спуска кепенци и да се прибира! Сетне прескочи през комшулука до братови си – снахата навярно пак обикаля по гости, а вратите им ще зеят, запъни хубаво и тях! То добър господ, че не им даде деца – на такива децата растат по мегданите.

Друго няма, за другите кахър не бера. Който се е отделил, сам да му мисли!

Всички тия заповеди и съждения Стамена изрече, докато мигнеш. Стоеше до прозореца, но оттук улицата не се виждаше. През гъстата асма над двора проглеждаха къдрави късове вечерно небе.

„Защо войска, пак ли зулум?“ – мислеше си тя без тревога, защото във Филибе размирието не беше припарвало петнайсет години. Но Стамена мислеше сега не за Филибе, а за Конаре; макар родното й село да бе на два-три часа път, на Стамена то се струваше безкрайно далеко.

Не кръвта, а еднаквият живот свързва хората. Стамена отначало не го вярваше; още щом Тракия поутихна, взе да я яде нетърпение: „Да ида аз до село, да видя нашите.“ С триста заръки към Маринчо и децата (вече не деца, ами моми и ергени за женене) Стамена потегли един ден заедно с конарци, дето се връщаха от пазар.

Ето ги гробищата, дето лежеше баща й с Първановите деца; ето църквата – там някога са се венчали старите, сетне са кръстили в нея Стамена и братята й, а по-сетне и самата Стамена бе кръстила децата си.

Поизостана от другите, за да не забележат вълнението й. За конарци Стамена бе вече голямо нещо, гражданка, чийто мъж държи дюкян на Чаръкчийската чаршия. Още щом сподири кервана им, те някак се отдръпнаха от нея, заразглеждаха я изпод око. Не дотам добри бяха тия погледи – конарци май осъждаха Становата дъщеря.

„Мигар ми завиждат? – догорча й. – Имат ли хабер каква мъка, какъв зор е било, докато изгазим?“

А за мъките на Маринчови не заслужава да се говори, нямаше нищо особено в усилията на едно селско семейство да се присади в града. Обикновена борба, каквато водиха през тия десетилетия много българи и която завърши с побългаряването на българските градове. Преди четири века завоевателят бе изклал всичко по-първо между робите, най-напред — половината гражданство. Четири века българинът живя из планински села, докато по градовете се ширеха турци, гърци, евреи. Българин през тия векове означаваше селяк.

Но кърджалийските времена промениха и града. Хиляди селяни, потърсили закрила зад стените му, навлязоха в градския живот. Те вирееха още в най-ниския му слой – между чираците, ханджийските и кафеджийски слуги. Но някои от тях почваха – с неимоверен труд – да изплуват по-нагоре: калфи, дори майстори. Наред с турските еснафи взеха да никнат и български.

Няма в историята зло без добро, няма страдание без поука, разруха – без промяна, без върху развалините да се издигне не билото, а нещо различно. Така и кърджалийството върна българите в града.

Навярно един от първите, дето прокопсаха в турско-гръцкия Филибе, беше Маринчо; не тъкмо той, ами цялата му челяд.

Всички те наравно не жалеха сили, късаха от сън и почивка; всички те ядяха хляб и лук дори когато чекмеджето в Мариновия дюкян вечер тежеше от грошове, всички те години наред знаеха една дреха, една одая. „Трябва да се изгази из беднотията!“ – Стамена им го повтаряше по три пъти на ден. Тя решаваше кога трябва да вземат под кирия по-голям дюкян или да приберат още един чирак (когото хранеха по-добре от себе си), тя се пазареше с придирчивите гръцки изкупвачи и понякога изкопчваше добра цена; Стамена преценяваше кое от децата й или Първановите на чия къща да се ожени.

Слушаха я. Продължаваха да я слушат, макар всеки да стоеше вече на свой крак: Марин и момчетата бяха между първите в еснафа, момичетата взеха темел мъже. Но те негласно признаваха, че сполуките им са Стаменини сполуки, а осемте чифта ръце не биха чинили нищо без заповедта на Стамена.

Много победи и много поражения донесе размирието. Повече от тях се запомниха: отбраната на Котел и Видин, съсипията на Трявна, Плевен, Казанлък или Панагюрище. Никое предание не запечата победата на Стамена, на хилядите стамени, превзели тихо, но трудно градовете из българската земя. Забравиха я – макар тъкмо от тази победа да произлезе Българското възраждане.

Из: „Летопис на смутното време“, Вера Мутафчиева, изд. „Български писател“, София, 1984
Снимки: veramutafchieva.net