„От тачен и обичан, народният учител започна да се превръща в даскал и това прозвище става синоним на несретник.“
(1936 ~ 2017)
Народните будители и тяхната съдба
…Имало някога един юнак балкански, който бил заспал дълбоко и групичка събудени мъже се втурнала да го разбужда. Юнакът, който, по всичко изглежда, е бил доста поспалив, обичал да пита „От сън сладък кой ме буди?” и в отговор му предлагали да прочете Ботевия вестник „Будилник”.
Питам се понякога защо будителят толкова разчита, че юнакът ще скокне и поведе българското племе на люта бран. Допускам, че това може би е така, защото будителят, просветителят, мъчно се превръща във воин. Той не обича насилието, въпреки че го смята за неизбежно. Той може да зове свободата, но рядко е готов сам да убива заради нея. За да се разкъса яремът на робството, са нужни мишците на юнака. Така във всеки народен подем, във всяка борба за свобода се появяват две категории хора: будители и поборници – славейковци и филиптотювци. Обикновено след победата броят на първите не се променя, а на вторите се увеличава. С годините будителите се позабравят и от гузност в календара се избират дати за помен. Съдбата на поборниците е по-разнообразна – старите живеят с раните си, спомените и медалите, а неясно как появилото се по-ново поколение поборници управлява. Но думата ми е за будителите, за онези, които са живели, за да просвещават другите.
Ричард Файнман с мъничко злорадство повтаря думите на мислителя Гибън: „Обучението едва ли допринася някому полза, освен на ония, които са предразположени към него, на тях обаче то почти не им е нужно”. Ако това парадоксално твърдение е вярно, може със сигурност да се каже, че усилието на народните будители по време на Възраждането и в десетилетията, последвали Освобождението, наистина среща предразположение към просвета. Интелектуалният взрив, който избухва през втората половина на деветнайсетия век сред българското племе е толкова смайващ, духовният подем тъй мощен, че човек няма как да възрази на Стоян Михайловски, който нарече народа възроден!
Но откъде изведнъж се е взело това предразположение към просвещение, тази неутолима жажда за възход у нашите прадеди? Те не могат да се обяснят с някакъв културен обмен между овчарите от Жеравна, Медвен и Котел с абсолвентите от Сорбоната и Петербург. И все пак тези същите овчари и търговци на вълна са ни дали Райно Попович, Захарий Стоянов и Йордан Йовков. Тогава? Тогава ни остава да допуснем, че предразположението към знание и духовна пробуда е генетично заложено в някои индивиди. То се предава от поколение на поколение и чака благодатни условия, за да се прояви. Някога е имало златен век, българската просвета и култура са били цветущи в Европа. После в продължение на столетия са ни връхлетели робства, унижения, безличие, оскотяване… Но културният ген не е загинал, той е чакал своя ден и го е дочакал. Дошло Възраждането. Самата дума говори за същността си, не може да се възроди нещо, което никога не е било зачевано. И от пепелта са се появили хора като Паисий, Софроний, Неофит Рилски, Априлов, Пърличев, Сакеларович, Кръстевич, Найден Геров, Славейков. Стремежът към просвета у множество млади е бил покъртителен. Драган Цанков е ходил пеша от Свищов до Елена и обратно, за да учи български език при учителя свещеник Андрей Робовски. Неграмотни родители са зашивали в дрешките на синовете си няколко спастрени през цял живот жълтици и са ги провождали да се изучат в чужбина. И само за някакви десетилетия в България се създава ядро от духовни люде, което не отстъпва на европейския елит.
На повечето българи, които са получавали образованието си в странство, и през ум не е минавало, че ще правят кариера другаде освен в отечеството. Когато Цветан Радославов написва „Мила родино“ по време на Сръбско-българската война, той е студент по психология в Лайпциг и защитава там докторска титла. Един от знаменитите учени, създателят на експерименталната психология Вундт, го кани за свой сътрудник. Радославов отклонява предложението и се завръща в България, където до края на живота си остава гимназиален учител.
Българският химик Гериловски специализира в края на деветнайсети век при прочутия професор Ханч и работи заедно с Алфред Вернер – име, което днес се среща във всеки учебник по химия. Според професора българинът е бил далеч по-обещаващ учен от колегата си. Но и Гериловски предпочита да се завърне в родината. Ханч му дава блестяща препоръка за професура в Софийския университет. За нещастие катедрата му е отнета заради чужди грехове и този забележителен талант става учител по химия в Русе. Няколко години по-късно сътрудникът му Вернер получава Нобелова премия.
Споменавам тези две имена, защото съдбите им са показателни за много наши интелектуалци и не ми се виждат много радостни.
Духовният подем, който се проявява в нацията след Освобождението, започва да стихва с трагичните опити за обединяването на българското племе. Трите войни го съсипват и морално, и икономически. Разочарованието е всеобщо. Чувството на обреченост ражда съзнанието, че неправдата, която е извършена с българите, е непоправима. Надделява грубият прагматизъм. Сякаш за зъл присмех над българската любознателност и ученолюбивост сред мнозина започва да вирее подозрителност, недоверие, дори неприязън към образоваността. Припомнете си тирадите на Ганьо Балкански срещу философите, та дори гнева на Захарий Стоянов срещу учените глави. От тачен и обичан, народният учител започна да се превръща в даскал и това прозвище става синоним на несретник.
А някога, някога учителят е бил наистина всемогъща личност. Всичките му възпитателни и назидателни мерки са се приемали безпрекословно. Григор Пърличев в своята прекрасна автобиография споделя как след като изял порядъчен бой от учителя, повече от четиридесет пръчки, се оплакал на майка си, а тя му рекла: „Даскал е това, ще бие я!”. Със „страстни сълзи” ученикът се завайкал пред дядо си, а дядото отвърнал: „Никога даскал не бие без вина, синко!… Ти си му сгрешил в нещо, но и да не си, няма нищо!“.
В своите спомени възрожденският деец Димитър Манчев пише: „Заблудените и неприлежните се наказваха с почернвание на лицето или с фалана, с която стисваха краката и удряха до сто пръчки”. Фаланата или фалангата представлявала дъска с две дупки, в която неприлежният пъхал краката си и ги притягали с връв. „Къде 1844 г. по причина, че на учителя Васкидович баща ми не му пращаше печена пуйка, а кокошка, той ни обруга!…” И бащата се принудил да заведе сина си при други учители – Христаки Павлович и Иван Стоянович. Този Иван Стоянович нямал нищо общо с дееца по Съединението. Та той същият, след като се уморил да бие неподготвилите се ученици, накарал прилежния Манчев да се качи на стол и всеки, който не желаел да получи телесно наказание, трябвало – цитирам: „да ми се поклони седем пъти и да ми целуне обувката, краката и гърба!”. Що се отнася до гърба, подозирам, че е допусната печатна грешка.
С тези два примера съвсем не искам да обидя българския учител преди Освобождението, а само да покажа на каква почит е бил той в обществото, с какво доверие са се ползвали похватите му, защото по това време телесното наказание се е прилагало навред в Европа, даже в цивилизованата Англия, и негова жертва не е бил само Дейвид Копърфийлд, боят е бил възпитател дори и в славния двадесети век.
Как така почитта към науката-слънце е започнала да залязва, как така от деспот учителят се превръща в неуспял безсребърник? Разбира се, обобщенията са неуместни. Аз лично познавах и съм имал учители, които боготворях. Въпреки износените им дрехи, захабените обувки и бедните домове, в които живееха. Но и тези хора изчезват от взора ни. Вече десетки години българската държава нехае за учителя и ние не се опълчваме срещу нейното бездушие, вместо „Искаме си царя” не се провикваме „Искаме си учителите!”. Може би защото образованието от средство за възвисяване се е превърнало в средство за преживяване. Смятам, че неприязънта към учеността идва от желанието да защитим собствената си непълноценност, от душевната ни леност. Затова може би и днес много хора отчаяно се позовават на парапознанията, астролози, нумеролози, ясновидки, дъновисти, те очакват да бъдат озарени от истината изведнъж, без да извървят скучния и изтощителен път на науката. И нашите политици, властниците, всъщност нямат достатъчно нужда от учените, защото нямат нужда от съмнения. Ученият се съмнява дори във всяка очевидност. Социализмът в Съветския съюз започна да се напуква и разяжда, когато учените станаха повече от чапаевците.
Всички ние, целият свят, живеем във време, раздирано от противоречия – небивал технически прогрес и всеобщ духовен упадък. Увлечението по удобствата, ненужните вещи, захласването в забавленията, достъпната евтина наслада навред в богатите страни, всичко, което в началото си е изглеждало естествено, постепенно започва да се изражда и все повече и повече кара разума да бъде ленив, волята да се отказва от превъзмогването на интелектуални препятствия и човекът все по-малко да познава радостта от успешното духовно усилие. За сметка на това гладуващите по земята стават все повече, населението на планетата става все по-многобройно, безнадеждността все по-ясна, животът все по безсмислен… Големите идеи от осемнайсети и деветнайсети век претърпяха провал. Комунизмът се оказа противоестествен, национализмът несъвместим със световното развитие. Демокрацията се препъва в собствените си принципи. Естествената човешка нужда от религия все по-малко се задоволява от съществуващите вероизповедания. Сектите не се пораждат от силата на еретичните настроения, а от слабостта на църквите.
И заедно с всичко това, планетата е заплашена от очевидно наближаващи екологични, енергетични, терористични и демографски катастрофи. Единствените, които не ги виждат, са тези, които ни управляват – кретенократите.
И ако има нещо малко обнадеждаващо, то е, че бъдещето все пак си остава непредсказуемо, че и за него важи принципът на неопределеност. Може би утре… Може би…
Това, което може да се предскаже с известна вероятност, е, че за да се спаси светът, трябва не само да се преодолее кретенокрацията, а да настъпят дълбоки промени в човешката същност, в неща, които ни изглеждат неизменни и вечни. Докъдето стига човешката памет, хилядолетия наред насилието, убийството, войните са били неизбежни, а унищожаването на природата – необходимост. Въпросът е способни ли сме на такъв хуманен хирургичен акт, че да се откажем или поне да потиснем тези неизменно присъстващи и присъщи на човешката авантюра заряди. Безумно би било да не съобразяваме, че те са се превърнали в самоубийствена воля и ако не я преодолеем, човечеството ще си каже лека нощ! Ако пък успеем да я надмогнем, което изглежда нищожно малко вероятно, то това чудо ще изисква всичките ни усилия и ново народно будителство.
Източник: kultura.bg
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
