„Почти всички пороци се коренят в бъдещето. Благодарността е насочена към миналото, а любовта - към настоящето; докато страхът, алчността, похотта и кариеризмът гледат напред.“
~ „Писмата на Душевадеца“, 1941 г.
(1898 ~ 1963)
15-то писмо
Драги ми Горчилко,
Естествено, че съм забелязал временното затишие в европейската война на човеците - или Войната, както наивно я наричат! – и не съм учуден на съответното затишие в тревогите на пациента ти. Дали искаме да насърчаваме това успокоение, или пък да го държим в безпокойство? Както мъчителният страх, така и глупавият оптимизъм са състояния на ума, полезни за нас. Избирането на едно от двете повдига важни въпроси.
Човеците живеят във времето, но Врагът ги е предназначил за вечността. Вярвам, че затова Той иска те да мислят главно за две неща - за самата вечност и за онази точка от времето, която те наричат настояще. Защото настоящето е точката, в която времето докосва вечността. Настоящия момент, и единствено него, хората преживяват по начин, който може да се сравни с начина, по който Врагът възприема действителността като цяло. Само в този момент на тях им е дадено да се докоснат до свободата и чувството за реалност. Затова Той би желал те непрекъснато да мислят или за вечността (което означава да мислят за Него), или за Настоящето; или да разсъждават за своето вечно единение с Него, или отделяне от Него, или пък да се подчиняват на гласа на съвестта си сега, да носят сегашния си кръст, да приемат сегашната благодат, да благодарят за сега изпитваните наслади.
Нашата задача е да ги откъснем от вечното, а също и от настоящето. Водени от тази мисъл, ние понякога изкушаваме даден човек (например някоя вдовица или учен) да живеят в миналото. Ползата от това обаче е ограничена, защото хората разполагат с известни реални познания за миналото, а то е в същността си определено и по това прилича на вечността. Далеч по-добре е да ги накараме да живеят с бъдещето. Биологичната необходимост и без това кара всичките им страсти да се насочват натам, така че мисълта за бъдещето разпалва надеждите и страховете им. Освен това то е неизвестно за тях и като ги караме да мислят за него, всъщност ги караме да мислят за нереални неща. С една дума, от всички неща бъдещето най-малко прилича на вечността. То е най-преходната част от времето, защото миналото е неподвижно и вече не тече, а настоящето е цялото огряно от лъчите на вечността. Тъкмо затова винаги сме поощрявали всички онези схеми на мислене, като например творческата еволюция, научния хуманизъм или комунизма. Те карат хората да свързват въжделенията си с Бъдещето, тоест със самата сърцевина на преходността. Затова и почти всички пороци се коренят в бъдещето. Благодарността е насочена към миналото, а любовта - към настоящето; докато страхът, алчността, похотта и кариеризмът гледат напред. Недей да мислиш, че похотта прави изключение. Когато настъпи настоящето удоволствие, грехът (който единствено ни интересува), вече е минал. Удоволствието е само онази част от процеса, за чието съществуване съжаляваме и бихме я премахнали, стига да можехме да го сторим, без да се лишим от греха. Тази част е дело на Врага и поради това се изживява в настоящето. Грехът, който пък е нашият принос, е бил насочен напред.
Без съмнение, Врагът иска хората да мислят и за бъдещето, но само толкова, колкото е необходимо, за да планират отсега справедливите или милосърдни постъпки, които вероятно утре ще станат техни задължения. Само че задължението да планираш работата си за утре е днешно задължение, макар и съставките му да са заети от бъдещето; самото задължение, подобно на всички задължения, е в настоящето. Това е като да търсиш под вола теле. Врагът не желае хората да отдават сърцето си на бъдещето, да си събират съкровища там. Ние искаме точно това. Неговият идеал е човек, който, след като цял ден е работил за благото на поколенията (ако това му е призванието), освобождава съзнанието си от всичко това, поверява въпроса на небесата и веднага се отдава на търпението или благодарността, които изисква настоящият момент. А ние искаме човек, изцяло обладан от бъдещето, преследван от видения за настъпващия Рай или Ад на земята, готов да престъпи заповедите на Врага в настоящето, ако ние го накараме да повярва, че с това ще постигне първото или ще избегне второто. И вярата му ще зависи от успеха или провалянето на планове, чиито резултати той няма да доживее да види. Ние искаме целият човешки род постоянно да се стреми към неосъществимото, а хората да не бъдат никога честни, нито добронамерени, нито пък щастливи сега, но винаги да използват всеки реален дар, който настоящето им предлага, просто като гориво, което полагат на олтара на бъдещето.
Общото заключение тогава ще бъде, че при равни други условия за пациента ти е по-добре да бъде изпълнен с тревога или с надежда (почти няма значение кое от двете) за тази война, отколкото да живее в настоящето. Обаче изразът „да живееш в настоящето“ е двусмислен. Той може да се отнася за процес, който е точно толкова свързан с бъдещето, колкото и самата тревога. Твоят човек може да е спокоен за бъдещето не защото се занимава с настоящето, а защото си е внушил, че бъдещето ще бъде приемливо за него. Ако това е истинската причина за неговото спокойствие, то ще ни бъде полезно, защото ще води до натрупването на нови и нови разочарования, а оттам и на повече нетърпение, когато надеждите му угасват. Ако, от друга страна, той осъзнава, че може би го очакват страдания, и се моли за добродетелите, с които да ги посрещне, а междувременно мисли за настоящето, защото там и само там са реални всички задължения, цялата Божия благодат, всичкото познание и всички удоволствия, то тогава състоянието му е крайно нежелателно и трябва да бъде незабавно атакувано.
Тук отново нашето филологическо оръжие е вършило много добра работа. Опитай как ще му подейства думата „самодоволство“. Но, разбира се, най-вероятно е той да „живее в настоящето“ не поради някоя от изброените причини, а просто защото е в добро здраве и работата му доставя радост. В такъв случай явлението е съвсем естествено. Все едно, на твое място бих го прекратил. Никое естествено явление не е наистина в наша полза. И в края на краищата, защо пък трябва тази твар да бъде щастлива?
Твой любящ чичо
Душевадецът
Из: „Писмата на Душевадеца“, Клайв Стейпълс Луис, превод Ралица Ботева, изд. „Нов човек“, 2010 г.
Снимка: C.S. Lewis, Clive Staples Lewis (1898-1963), CS Lewis College
