„Съветите на личността винаги са разрушителни. Дори и при най-малката обида, тя казва на човека: „Ухапи го, утрепи го“. Докато индивидуалността съветва: „Почакай малко, помоли се за него, изпрати му няколко добри мисли…“
„Triumph of Heaven“ (1907) by Kazimir Malevich (1879-1935)
Истинското щастие е в индивидуалността
Една от основните характеристики на личността е, че тя се страхува от Тишината, не може да я понася, нуждае се от шум. Врява, дисхармония, бунтове, хаос - ето това е, което й е необходимо. Там тя се чувства добре, защото си въобразява, че е щастлива, изпълнена със сила. Насред шума, най-сетне може да диша! В Тишината, напротив, тя усеща, че не може повече да се проявява със своите хитрини, своята арогантност, своята придирчивост, своите капризи - и се парализира. Погледнете младите хора например: те обичат шума и вълнението, защото в тях се проявява преди всичко личността. Те нямат достатъчно развита способност за различаване, което да ги води. Привличат ги удоволствията и всичко, което им доставя силни усещания и емоции, и именно в това отношение те, горките, правят много глупости. Един възрастен, който открие, че удоволствията не му носят онова, което търси, прави тъкмо обратното - започва да се вглъбява в Тишината: медитира, размишлява; спомня си събития от своя живот и си вади от тях заключения.
Хората, които имат твърде развита личност, обичат врявата, шума. Днес, за съжаление, сме принудени да констатираме, че музиката все повече и повече се доближава до врявата. Когато бях в Япония, в Осака, на Световното изложение, слушах един оркестър и... щях да полудея! Слушайки го, усетих, че тази музика предизвиква пълно разрушаване на човешкото същество, разбива нервната му система. Освен това, от няколко години по-голямата част от хората на изкуството - музикантите, художниците, скулпторите - вече не знаят какво да творят. Изглежда, че напълно са се изчерпали и бездействат. Те вече не знаят как да поемат по възходящия път, както са го правили някога хората на изкуството, за да потърсят вдъхновение Горе, във висините, за да уловят и възприемат цветовете, формите и мелодиите, които идват от Небето. И тъй като има също и низходящ път, те се впускат да търсят вдъхновението под земята, символично казано, в Ада. Човек се пита дали някои от тях не са обезумели - онези, които нямат друга цел освен да подлудяват човечеството. То вече е до известна степен подлудено от дейността на други, а музикантите сега само го довършват.
А сега, защо личността се страхува от Тишината? Защото в нея тя не намира условията, благоприятни за изпълнение на нейните планове. Тишината е като една врата, която се отваря към Небесните сфери - а личността, чиито проекти са винаги егоцентрични, която винаги иска да дърпа чергата към себе си, която винаги иска да хапе, да се бунтува и да отмъщава, чувства, че тази Тишина е краят на нейното царуване, че ще бъде заставена да освободи мястото, да капитулира - което тя не желае! Дори и при най-малката обида, вместо да остане спокойна, тя казва на човека: „Ухапи го, утрепи го“. Съветите на личността винаги са разрушителни. Докато индивидуалността съветва: „Почакай малко, помоли се за него, изпрати му няколко добри мисли - може би той ще се промени, с което ще спечелиш един приятел; в противен случай, ще се сдобиеш с още един враг... Не се безпокой, никой не може да те унищожи, Вечността ти принадлежи. Само се постарай да имаш малко повече Светлина и Любов!“ Ето такива са съветите на индивидуалността. Но личността е толкова шумна със своите фанфари, тъпани и тромпети... Тя денонощно настоява по този начин, така че най-накрая всеки малко глуповат човек си казва: „Добре, добре, трябва да го направя. Щом настоява, значи има право“. Докато индивидуалността говори тихо, без настояване, и човек едва-едва успява да чуе нейния глас. Ето защо хората следват винаги личността.
Има само едно-единствено нещо, за което завиждам на личността: това, че е неуморима. Всичко останало в нея е ужасяващо, но тя притежава ето това качество: неуморима е. Погледнете хулиганите, бандитите, престъпниците - те са неуморими, защото дяволските им намерения не им дават мира. Докато милите, любезните, симпатичните хора винаги са изморени. У тях го няма този порив да крадат, да убиват, да си отмъщават - следователно не остава кой знае какво за вършене и те си почиват, доволни са от себе си.
И тъй, личността не обича Тишината, защото Тишината я задушава. Това именно е и целта на всички практики в Школите за Посвещение: медитация, концентрация, молитва. Целта винаги е да се ограничи пространството на личността, за да се дават на индивидуалността, на Духа все по-големи и по-големи възможности за изява. В каталозите и рекламите сега навсякъде четете: „Вземете това, вземете онова, и ще бъдете щастливи!“ но препоръчаното винаги е с цел да се задоволи личността. Те не предлагат нищо, съвсем нищо, което да послужи за храна и засити индивидуалността - Божественото в нас. Винаги всичко е за личността, за да бъде тя охранвана и глезена: удобствата, удоволствията и т.н.
И сега хората са толкова преситени, че стават ужасни. Това е нормално, защото те хранят единствено личността си. Погледнете само филмите, романите и театралните пиеси - всичко е за личността; а за индивидуалността, за истинската интелигентност и разумност, за Духа никъде няма почти нищо. Ето защо не трябва да се учудвате, че нищо не върви. Хората хранят само личността и тя след това ги плюе, омърсява, разрушава и съсипва - и нищо чудно, защото тя е такава, каквато е.
Личността не обича Тишината... Какво означава това - Тишината? Да вземем сега за пример един съвсем млад човек: той се пали лесно, всичко в него се развилнява: вихрушки, торнада, олелии. Ето защо Божественото в него не може да се разцъфти. Но след години най-накрая Тишината надделява и неговите добри качества започват да се проявяват. По-рано те не са можели. Погледнете също какво се случва в природата с растителността. Понякога става така, че растенията поникват преждевременно - тоест преди края на зимата. И ако, за нещастие, за една нощ всичко силно замръзне, те умират. Силите и енергиите на растението не могат истински да се изявят, докато условията остават неблагоприятни. Е, добре, именно това се случва и в живота на хората: докато биват разтърсвани от торнада и бури, те не могат да чуят вътрешния глас на Мъдростта, гласа на Ангелите. Трябва страстите да се уталожат - тогава вече има условия да се разцъфтят всички техни добри качества.
За днес запомнете най-вече това, че никога няма да бъдете щастливи, оставяйки се да бъдете водени от своята личност. Всички онези, които искат винаги да дърпат чергата към себе си, да бъдат център на Вселената, въобразявайки си, че целият свят трябва да се върти около тях, да им слугува и да им се кланя като на принцове и принцеси, си подготвят едно съществуване, пълно с разочарования и страдания. Ние трябва да бъдем слуги. Само така ще приключим с личността и тя ще изчезне. Но кой иска да бъде слуга? Всички се възхищават на онзи, който умее да си урежда живота и дори да постига успехи за сметка на другите, и казват: „Ето това е умен, интелигентен човек!“ Не, това не е истинската разумност, истинската интелигентност - хората вземат хитростта за разумност, но самите те не са особено умни, щом приписват някаква разумност на тези измамници.
Един ден, ако нашето Учение се разпространи, то ще постави всеки на мястото, което заслужава. Всички онези, които са успели с нечестни средства да стигнат там, до върха, и сега се перчат с това, ще паднат от своя пиедестал. Да, това Учение е способно да накара всички хора, заели места, които не заслужават, да ги напуснат. Освен това, те самите ще бъдат разтърсени из основи: пред тези Истини повече няма да могат да се понасят и така ще се отвратят от себе си, че някои ще откажат да продължават „да ловят риба в мътна вода“ Да, скъпи мои братя и сестри, може би не ми вярвате, но рано или късно ще стане така, защото Небето го е решило. Всичко ще бъде раздвижено и разтърсено: когато това Учение стигне до хората, то ще развълнува всички съзнания. Учението, скъпи мои братя и сестри, е една Светлина, една величествена, изключителна Светлина.
Не разчитайте на обещанията на личността. Тя ви подтиква да правите много неща, карайки ви да вярвате, че ще бъдете щастливи, и вие я следвате. Разбира се, ще получите известно удовлетворение, но много скоро след това клонът, на който седите, ще се счупи - и хоп!, ето ви на земята. Личността е като един тузар, който само ви подлъгва, за да се качите в колата му. Може дори да постигне много в областта на красотата, музиката, поезията, танца. Тя е толкова очарователна и е направо невероятно на какво е способна! Но нейната цел е да ви изяде. Умее да танцува, знае как да хвърля влюбени погледи. Знае също така как да ви улови, как да ви ласкае и гали - и всичко това изглежда толкова великолепно, очарователно, поетично и красиво! Да, но вие сте изядените, вие сте оплетените в мрежите на личността. Защо е толкова красива? За да ви обсеби по-добре. Да, това не го знаехте. В индивидуалността също има поезия, музика и благоухания, но там е различно: целта й не е да ви изяде, не е да ви върже, а да ви освободи, да ви възкреси, да ви направи по-красиви. Именно тук е съществената разлика - в целта. Докато човек не знае каква е целта, не може да се произнесе. Когато един мъж подарява бижута на младо момиче, знае ли то защо го прави той? Привидно изглежда страхотно, великолепно... А целта? Ами просто по-лесно да я прелъсти, да се възползва от нея.
Личността не е тъй глупава, тя е даже твърде обиграна - толкова обиграна, че може да ви свали звезди от небето, за да ви убеди, че не бива да продължавате да вършите добро, че трябва да прекратите духовната си работа. Тя ще ви убеди, защото не е сама: в нея има учени, художници, интелектуалци, танцьори... Това е цял един свят, който гъмжи отвътре. Олеле! А все още не съм ви казал всичко...
Да, скъпи мои братя и сестри, радвайте се, че имате тази Светлина, тази способност за различаване, които ще ви позволят да властвате над личността. Тя е много способна, много богата, но трябва да й бъдете господари.
„Основният ключ pа решаване на всички въпроси на живота“, Омраам Микаел Айванов, изд. Авир, 2013 г.
Картина: „Triumph of Heaven“ (1907) by Kazimir Malevich (1879-1935), commons.wikimedia.org