За странстванията и патилата на П. Р. Славейков като учител, споделено в монографията на Константин ГЪЛЪБОВ „Петко Славейков. Живот. Дейност. Творчество“ (1970 г.).
(Портрет на Петко Славейков от 1884 г., фотограф: Иван Карастоянов)
Борба с владиците
Учител в Търново, Килифарево и Бяла: 1843 - 1845
„Колко бой, братко мой, колко аз съм трахкал! Лук съм ял, чук въртял - тъй съм станал даскал...“
Учителската си дейност Петко Р. Славейков започва в Търново още в 1843 г., когато бил на 16 години. Тук Славейков учителствува в училището на Долна махала. Задържа се обаче в това училище само два-три месеца, защото написва една сатира срещу двамата гръцки владици - Папарет (предишния) и Неофит (новия). Написана много сполучливо в духа и размера на народните песни, тя започва така:
Прославило се Търново със славни гръцки владици,
най си се много прослави със Панарета делия,
делия, делибашия, лудия гръцки владика.
Като гидия ходеше, враня си коня яздеше,
окачен топуз носеше, селата обикаляше,
сякак народадереше, и грешни пари береше...
Поповете си яздеше, груби им думи думаше:
Де гиди старци-магарци!
А кметовете псуваше, псуваше и ги биеше,
калпаците им хвърляше и толуми им думаше.
А йощ се повеч прославинаше Велико Търново
със Неофита мъдрия, мъдрия и лукавия...
Това сатирично стихотворение, което се е преписвало и разпространявало от ръка на ръка, се появило по едно време, когато борбата между българските патриоти и гръцките владици била във възход. Песента се посрещнала от българското население в Търново, и то от най-долните слоеве, с възторг. Те били повечето пришълци от селата, но имало между тях и неколцина възрастни ученици, поборници на българщината, носители на антигръцкия дух, който им бил вдъхнал Неофит Бозвелията. От тия ученици Петко Славейков бил най-малкият.
Един негов съученик от гръцкото училище в Търново, син на доктор гъркоман, успява да открадне собствения му ръкопис и го предава на владиката Неофит, по-точно на митрополитския секретар Костаки, за когото се припявало също в продължението на тази песен. Ядосан силно, секретарят праща една вечер владишкия ясакчия (телохранител) да докара младия Петко в митрополията и започва да го псува и на народност, и на родители. Още повече той се ядосал, когато Петко Славейков, вместо да изслуша покорно тия псувни, му отвърнал със същите (според Рачо Славейков). По заповед на разярения Костаки младият поет бил затворен в една стая, гдето владиците си затваряли кокошките, що им носели изобилно от околните села (разбира се, безплатно). До този кокошарник живеел клисарят на митрополлтската църква дядо Кольо. След час, час и половина той дошъл при Славейков да го пита вечерял ли е и като му казал, че не е, донесъл му малко хлебец и маслинки. После му донесъл и вода за пиене в един оклоцан пръстен съд и една угарка от свещ. Като я запалил, рекъл: „Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта!“ А на излизане му казал троснато:„Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“
„Какво претеглих - пише след това Славейков в спомените си - през онази дълга нощ от бълхи и кокошинци, един господ знае, ако знаеше господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят бълхите и кокошите гадинки!“ Положението на затворения било нетърпимо, но още по-мъчително било за него унижението, което изпитал от страна на митрополитския секретар Костаки, който бълвал нелепости по адрес на българския народ. Много пъти отпосле, като си спомнял за този печален случай, Славейков заплаквал от яд.
На сутринта младият учител бил освободен от кокошарника и изпъден от учителското му място. После той си спомнял често думите на дядо Кольо:„Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“
Според Рачо Славейков тази изразителна поговорка направила силно впечатление на баща му и му дала първа подтик да събира народни пословици. Отпосле това станало за него страст, която не го напуснала до края на живота му. Плод на тази страст са издадените през 1890 и 1897 г. два тома пословици под надслов „Български притчи“, в предговора на които намираме доста автобиографични данни за живота на Славейков.
След нощуването при бълхите и кокошинците на владишките кокошки започват странствуванията и патилата на П Р. Славейков като учител.
Най-напред той отива в близкото село Килифарево, гдето учителствувал около година и три месеца и записал около 250 поговорки.
Но тук неговото служебно положение било много унизително. Когато селските чорбаджии (неграмотници до един) се събирали в стаята му да разглеждат общинските въпроси, той трябвало да стои вън и да влиза при тях само когато го повикат да им пали лулите или да им напише някое писмо. Независимо от това тия простаци го оставяли и да гладува. При постъпване на работа те му обещавали, че ще го хранят с кокошки, а после му давали само комат клисав хляб или въобще нищо не му давали, та си лягал гладен.
През пролетта на 1845 г. отмъстителният Неофит и Костаки успели да го прогонят и от Килифарево, та той тръгнал пеш по търновските села да си дири ново учителско място. Но навсякъде, гдето се настанявал като учител, оставал само ден до пладне - докато Неофит и Костаки го надушвали като ловджийски псета и подгонвали отново. Така той се застоял три-четири седмици в Дебелец, две в Кованлъка, месец в Церова кория, една седмица в Лясковец и след като ловджийските псета го прогонвали и оттам, удря го на ново пешеходство от село в село, та стига чак в Бяла, гдето учителствувал около три месеца в една църковна стаичка, покрита със слама.
Но ловджийските псета го надушили и тук и пращат свой човек да го арестува и откара в Търново под предлог, че давал вули за женитба, което не отговаряло на истината.
В Търново той успял да се оправдае и се върнал обратно в Бяла, но докато събере учениците си и продължи учебните си занятия, Ферад бей, заповедникът на градчето, го арестува в сламената му стаичка, оковава го във вериги и го праща в затвора. Някакъв влиятелен баща на негов ученик успял да го освободи от затвора, нагостил го у дома си, но след това му казал, че условието за освобождаването било да не замръква в Бяла.
Нужно ли е да отбелязваме, че Ферад бей е изпълнявал заповед на Неофит и Костаки?
Учител в Пиперово, Свищов и Михалци: 1846
Тук Славейков прекъсва мемоарния си разказ и пита: „Ти да си, читателю, покоряваш ли се или не?Аз се покорих. Още през деня, без пара, без пул, с една платняна торбичка на рамо - в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочит и една тетрадка със записки на събраните ми думи - потеглих за Пиперово и Караманово. С мрака стигнах в Пиперово и попитах за даскал, ако има там, или за поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показаха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил на село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам, отказаха ми гостоприемството и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото, в един бордей, който беше нещо като дюкян или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници, ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някаква за сядане.“
Тоя нощен епизод, с тоя мрак и тия враждебни кучета придобива символично значение, само че докато селските псета са враждебно настроени към закъснелите пътници, псетата в живота на Славейков, разните гръцки владици и български чорбаджии, са враждебно настроени към подранилите пътници, вещаещи изгрева на националното ни Възраждане.
Освен кръчмарина дядо Драган в бордея нямало никой друг. Старият кръчмар бил любопитен и приказлив. Славейковите отговори на неговите въпроси му дали повод да заприказва за гърците и патриарха им в Цариград, гдето бил живял някога като войниган, и да разправя за вероломството на гърците, за предателството на духовния им глава и какво правили, за да изтребят всичките български книжовници и да затрият българската книга. Това предание - пише Славейков по този повод - съм слушал и аз изпосле и от някои безкнижни българи, чел го бях и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, далеко не тъй, както му го разказваше пиперовският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжевност; разказваше и за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудосиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимателни, щото, ако и доволно начитан за онова време, още и уморен, както бях, аз стоях, та го слушах зяпнал в устата му, както казват нашите.“
В Свищов, гдето Славейков отива от Пиперово, щастието като че ли иска да му се усмихне, но, уви, и тук му изневерява. Представя му се случай да стане учител в горно-махаленското училище, трябвало обаче да бъдат осуетени някои интрижки на свищовските чорбаджии, които искали да назначат на овакантеното място свой роднина. И тъкмо в това време в Свищов се изтърсват търновският владика Неофит и секретарят му Костаки и надеждите му пропадат, нещо повече: вместо да бъде назначен учител, той бива хвърлен в свищовската тъмница.
Пуснат на свобода след известно време, Петко Славейков отива да си дири учителско място в с. Михалци, гдето имал майчини роднини. Но сега някакъв български чорбаджия му попречил да бъде назначен. Зад чорбаджията стоял като коварен двигател селският поп, който искал да настани за учител своя син. Името на попа е Костадин Московецо. За да замаже очите на Славейковите роднини, чорбаджията попитал Славейков колко ще им вземе за година, ако остане през идната зима да им учи децата. „Хиляда гроша - отговорил Славейков - и да ме храните.“„Че много искаш - отвърнал чорбаджията. - Ний за цяло лято - прибавило едно от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедата и па ни му давами повик от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да са пиче по слънциту, тича подир гуедта, дъждо го иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж, няма вятър...“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“ - повторил чорбаджията. Славейков бил готов да пристане колкото му дадат, но хитрият поп рекъл: „Трябва да се каже на владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.“ Като чул това, младият учител изгубил веднага всяка надежда за оставане в с. Михалци и на по-другия ден се простил с роднините си и се върнал в Търново след шестмесечно скитане с празни надежди и... празни джобове.
Случаят с този хитър поп е типичен за онова време. Повтаря се често, например в Перущица през 1850 г. при уславянето на младия Христо Г. Данов: пречи му един също такъв хитър поп, който гледа да осуети спазаряването, за да може да настани за учител сина си (Хр. Г. Данов, Спомени от тригодишното му учителство в Перущица, 1850-1853, В биографичния му очерк, Пловдив, 1905).
Из: „Петко Славейков. Живот. Дейност. Творчество“, Константин Гълъбов, изд. „Наука и изкуство“, 1970 г.
* Портрет на Петко Славейков от 1884 г., фотограф: Иван Карастоянов; bg.wikipedia.org
