„А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем…“
„Отклонение“ на Блага Димитрова е роман за невъзможността влюбените да се завърнат в миналото и да изживеят любовта си. Единственото, което остава на Неда и Боян, е истината, че „в живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото“.
(1922 ~ 2003)
♥ Отклонение (1967 г.)
Ние се познаваме в един и същ миг.
- Неда!
- Бояне!
Но в гласовете ни няма радост. По-скоро смайване и раздразнение. Ти си всецяло в инерцията на скоростта, набирана през годините. А аз - всецяло погълната от находката, очаквана отдавна. Случаят е избрал най-неподходящия ден, за да ни срещне след 17 години. Впрочем, има ли удобен ден за една закъсняла среща? Но независимо от нас, дори въпреки нас самите, в тоя скъсен и безкраен миг и двамата преживяваме същото. Прекосяват ни образите на младежките ни дни, багрите, ароматите, самият екстракт на миналото. Може би в някаква биопамет на клетките.
Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи глътки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не истинското си минало. Неволно вплитах миналото в настоящето, за да постигна някаква цялостност. А може би споменът се бе превърнал в копнеж по нещо неизживяно, неосъществимо.
Но макар и идващи от различни ракурси спрямо един и същ спомен, ние двамата го изпитваме в тоя миг еднакво. Издебнати сме изневиделица тъкмо в своята умора. Навярно затова сме така податливи. Взаимопроникване на двама души. От пристъпа на тоя миг се подмладявам.
Краткостта му е немислима. Един сепнат, бърз поглед, който има някакъв лъч от слънчевия удар при първата ни среща. Само че е по-интензивен и всепоглъщащ. При това - съвсем неуместен. Не сме предполагали какво носим в себе си. А сме уверени, че вече сме улегнали. И изведнъж - такъв номер. Младежките ни лудории изглеждат зрелост пред тоя безсмислен и смешен миг. Колкото и нелепо да е, наистина сегашният пи кръстосан поглед дава по-остра искра. Питай го защо. Или е някакво късо съединение в претоварените ни от напрежение нерви?
Както и да е, без да го търсим, без да ни е притрябвал, без да държим ни най-малко на него, дори въпреки че го отпъждаме като досадна муха, споменът ни връхлита и ни подлага на своята лъчева мощност, неизтощена от годините.
Толкова е кратък тоя миг, толкова сбит, че ние нямаме време да го похабим.
Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я - вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълги години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.
Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлодира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувствуваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, и в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.
Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?
Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време - проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.
Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо - да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето - осезаема реалност.
Словото е безкрайно. То се простира далече във времето - назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувствува движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в словото есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.
Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение - времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово-безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият отчаян отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Отвесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.
Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи - те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното - да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига - все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.
От: „Отклонение“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, София, 1976
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
