„Всяко съществуване се пуква като шушулка и на свой ред хвърля семената си.“ ~ „Земята на хората“, Екзюпери
♥ Хората
Когато осъзнаем ролята си, макар и да е най-незначителна, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.
Тя е тъй сладостна, щом е в реда на нещата: така старият провански селянин в края на своето царуване предава за пазене на синовете си своя имот от кози и маслинови дървета, за да ги предадат те пък, от своя страна, на синовете на своите синове. В един селски род човек умира само наполовина. Всяко съществуване се пуква като шушулка и на свой ред хвърля семената си.
Бях веднъж заедно с трима селяни до смъртното легло на майка им. И естествено това беше мъчително. За втори път се прерязваше пъпната връв. За втори път се развързваше един възел: възелът, който съединява едно поколение с друго. Тия трима синове се виждаха сега сами, принудени от днес нататък да се учат на всичко, лишени от семейната трапеза, дето се събират в празнични дни, лишени от полюса, в който всички те се съединяваха отново. Но аз откривах също в това скъсване, че животът може да бъде даден и втори път. Тия синове също ще бъдат начало на нишката, център на събирания и патриарси до часа, когато на свой ред ще предадат управлението на малките, които играят сега на двора.
Гледах майката, стара селянка със спокойно и сурово лице, със стиснати устни, лице, превърнато в каменна маска. И в него разпознавах лицето на синовете. Тая маска е послужила за отпечатване на тяхната маска. Това тяло е послужило за отпечатване на тези тела, на тия хубави човешки образци. А сега тя лежеше сломена, но като черупка, от която са извадили плода. На свой ред синове и дъщери със своята плът ще отпечатат малки хора. Не се умира в чифлика. Майката умря, да живее майката!
Скръбен, да, но толкова е прост тоя образ на рода, който изоставя по пътя си една по една хубавите си смъртни останки с бели коси, вървейки през всички свои преображения към не знам каква истина.
Ето защо тая вечер погребалният звън на малкото полско село ми се стори натежнял не от отчаяние, а от скрита и нежна бодрост. Камбаната, която честваше със същия глас погребенията и кръщенията, още веднъж известяваше преминаването от едно поколение в друго. И човек изпитваше голямо спокойствие, чувайки да се възпява бракосъчетанието на бедната старица със земята.
Това, което се предаваше така от поколение на поколение, с бавния напредък на израстващото дърво, то беше животът, но беше също така и съзнанието. Какво тайнствено възлизане! По едно чудо ние сме произлезли от разтопена лава, от звездна каша, от една поникнала/ клетка и постепенно сме се издигнали дотам да пишем кантати и да изчисляваме тежестта на млечните пътища. Майката съвсем не беше предала само живота: тя беше научила синовете си на един език, тя им бе поверила бавно събираните през векове знания — духовното наследство, което тя самата бе получила за пазене, тоя малък дял от традиции, от схващания и легенди, които са разликата, отделяща Нютон или Шекспир от пещерните хора.
Това, което усещаме, когато сме гладни, но с оня глад, който тласкаше под изстрелите испанските войници към урока по ботаника, който тласна Мермоз към Южния Атлантически океан, който тласка друг към неговата поема, то е, че битието съвсем не е завършено и че трябва да осъзнаем сами себе си и света. Трябва нощем да спускаме мостчета. Не знаят това само ония, които създават мъдростта си от равнодушие, което те смятат егоистично; ала всичко отрича тая мъдрост! Другари, мои другари, вие сте ми свидетели: кога сме се чувствали щастливи?
Избрано от: Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Земя на хората”, ДИ „Народна култура”, София, 1980
Снимка: imdb.com
