Руският писател Варлам Тихонович Шаламов (1907~1982) прекарва общо 17 години в лагерите за изправителен труд, а по-голямата част от това време – в Колима, в най-суровите условия на Севера. Неговите „Колимски разкази“ (1954-1973) са трагични свидетелства за човешкото оцеляване в едно от най-зловещите места от системата на ГУЛАГ, погубило над 500 000 затворници.
За вярата, без която животът е непосилен, споделено в разказа на Шаламов „Възкресението на лиственицата“ (1966 ~ 1967).
(В. Т. Шаламов, фотография из следственного дела, 1937 г.)
Възкресението на лиственицата
Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си символи и живеем с тези символи.
В Далечния север човек търси изход от своята чувствителност, която десетилетията живот в Колима не са разрушили, не са отровили. Човек изпраща колет по бързата поща: не книги, не снимки, не стихове, а клонче лиственица, мъртво клонче от живата природа.
Този странен подарък, това изсушено, продухано от ветровете на самолетите, смачкано, начупено в пощенския вагон, светлокафяво, жилаво, дебелокожо северно клонче се слага във вода.
Слага се в консервна кутия, пълна със зла, хлорирана, обеззаразена московска вода – от водопровода, вода, която може и да се радва, че е в състояние да задуши всичко живо – мъртвата московска водопроводна вода.
Листвениците са по-сериозни от цветята. В тази стая има много цветя, ярки цветя. Тук има букети от песекиня, има букети от люляк в гореща вода, поставени там, след като клонките са били разчоплени отдолу и потопени във вряла вода.
Лиственицата е сложена в студена, едва-едва затоплена вода. Лиственицата е живяла по-близо до Черната река от всички тези цветя, тези клонки – песекинята, люляка.
Стопанката разбира това. Разбира го и лиственицата.
Клончето следва пламъка на човешката воля и събира всичките си сили – физически и духовни, тъй като едно клонче не възкръсва само от физически сили: не му стигат московската топлина, хлорираната вода, равнодушния стъклен буркан. В клончето са събудени други, тайни сили.
Минават три дни и три нощи, и стопанката се събужда от странен, едва доловим мирис на терпентин, един слаб, ефирен, нов мирис. В коравата дървена кожа са се разкрили и са се промушили на бял свят нови, млади, живи, яркозелени иглички.
Лиственицата е жива, лиственицата е безсмъртна, това чудо на възкресението не може да не се случи – нали лиственицата е сложена в буркана с вода на годишнината от смъртта на поета, мъжа на стопанката, в Колима.
Дори и тази памет за мъртвия също участва в оживяването, във възкресението на лиственицата.
Този нежен мирис, тази ослепителна зеленина са важни начала на живота. Слабите, но живеещи, възкръсналите с някаква тайна духовна сила, скрити в лиственицата и излезли на бял свят.
Мирисът на лиственица беше слаб, но ясен, и никаква сила в света не би заглушила този мирис, не би загасила тази зелена светлина и цвят.
Колко години подред тази брулена от ветровете, въртяща се по слънцето лиственица всяка пролет е издигала в небето младите си зелени иглички?
Колко години? Сто. Двеста. Шестстотин. Даурската лиственица достига зрелост на триста години.
Триста години! Лиственицата, чийто клон, чиято клонка дишаше на московската маса, е връстничка на Наталия Шереметиева-Долгорукова* и може да напомни за печалната й съдба: за превратностите на живота, за верността и твърдостта, за душевната издръжливост, за физическите и нравствени мъки, които с нищо не се отличават от мъките на трийсет и седма година, със същата им бясна северна природа, ненавиждаща човека, със смъртоносната опасност от пролетно пълноводие и зимни бури, със същите доноси, с грубия произвол на началниците, със същата смърт, с разкъсването на четири, с разпъването в колело на мъжа, на брата, на сина, на бащата, доносничили един срещу друг, предавали се един друг.
С какво това не е вечен руски сюжет?
След реториката на моралиста Толстой и бясната проповед на Достоевски имаше войни, революции, Хирошима и концлагери, доноси, разстрели.
Лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото.
Лиственицата, която е виждала смъртта на Наталия Долгорукова, е видяла и смъртта на руския поет, видяла е милиони трупове, безсмъртни във вечно вкочанената земя на Колима, тази лиственицата живее някъде на Север, за да може да вижда и да крещи, че нищо не се е изменило в Русия – нито съдбите на хората, нито човешката злоба, нито равнодушието. Наталия Шереметиева всичко е разказала, всичко е записала с тъжната си сила и вяра. Лиственицата, чиято клонка сега оживява на московската маса, вече е била родена, когато Шереметиева е поемала скръбния си път към Берьозово**, който така прилича на пътя за Магадан, за Охотско море.
Лиственицата пускаше, именно пускаше мирис, както се пуска сок. Мирисът преминаваше в цвят и между двете нямаше граница.
В московския апартамент лиственицата дишаше, за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове – хората, загинали на Колима.
Слабият и настойчив мирис – това беше гласът на мъртвите.
Тъкмо от името на тези мъртъвци лиственицата се осмеляваше да диша, да говори и да живее.
За възкресението са нужни сила и вяра. Далеч не е достатъчно да сложиш клонката във вода. И аз съм слагал в буркан с вода клонка от лиственица: клонката изсъхна, стана безжизнена, крехка и чуплива – животът я беше напуснал. Клонката отиде в небитието, изчезна, не възкръсна. Но лиственицата в апартамента на поета се върна към живота в буркана с вода.
Да, има клонки от люляк или песекиня, клонки за сърцераздирателни романси, но лиственицата не е предмет, не е тема за романси.
Лиственицата е много сериозно дърво. Това е дърво на познанието за добро и зло – това не е ябълка и не е брезичка! – това е дърво, живяло в райската градина преди изгонването на Адам и Ева от рая.
Лиственицата е дървото на Колима, дървото на концлагерите.
В Колима не пеят птици. Цветята на Колима са ярки, прибързани, груби и нямат мирис. Краткото лято в студения безжизнен въздух представлява суха жега и застиващ студ през нощта.
В Колима мирише само планинската шипка – рубинените цветя. Не мирише нито розовата, грубо издялана момина сълза, нито огромните колкото юмрук теменужки, нито премалялата хвойна, нито вечнозеленият клек.
И само лиственицата изпълва гората със смътния мирис на терпентин. В началото изглежда, че това е мирис от разлагане, миризма на мъртъвци. Но като се замислиш, като вдъхнеш по-надълбоко тази миризма, ще разбереш, че мирише на живот, на съпротива на севера, че това е мирис на победата.
Освен това мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкръвени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя.
Не, лиственицата не е дърво, което става за романси, тази клонка не можеш да я възпееш, нито да съчиниш романс за нея. Тук словото се нуждае от друга дълбочина, от друг пласт на човешките чувства.
Ако човек изпрати по бързата поща едно колимско клонче, то не е, за да напомни за себе си. Той не напомня за себе си, а за онези милиони убити и измъчени, които са положени в братските могили на север от Магадан.
Той помага на другите да запомнят и освобождава душата си от този тежък товар, след като е видял всичко това и е намерил мъжество не толкова да го разкаже, колкото да го запомни. Човекът и жена му осиновиха онова момиче – момичето-затворник на умрялата в болницата майка – поне в своя личен живот да поемат някакъв ангажимент, да изпълнят някакъв личен дълг.
Той помага на другарите си – на тези, които са останали живи след концлагерите на Далечния север…
Изпраща тази твърда жилава клонка в Москва.
Изпращайки клонката, човекът не е разбирал, не е знаел, не е мислил, че в Москва клонката ще се съживи и ще цъфне, че тя ще възкръсне и ще замирише на Колима, че лиственицата ще докаже своята сила, своето безсмъртие; шестстотин години живот на лиственицата означават практическо безсмъртие за човека; че хората на Москва ще пипат с ръце тази грапава, непретенциозна и твърда клонка, че ще оглеждат ослепително зелените й иглички, нейното възраждане, нейното възкресение, че ще вдишват аромата й — не като памет за миналото, а като истински живот.
Бележки:
* Княгиня Долгорукова (1714-1771) е първата жена в руската история, последвала мъжа си в изгнанието му.
** Село в северен Урал, където през 1730 г. е изселен княз Долгоруков.
...
* В. Т. Шаламов, фотография из следственного дела, 1937 г.; bg.wikipedia.org
