За Рождество и християнството като религия на любовта, с коледните есета на писателя Димитър КОРУДЖИЕВ.
(Димитър Коруджиев)
Иде Рождество!
Иде Рождество Христово... Щастлив и притихнал чака християнският свят. Той не иска поучения, наставления, уроци в тия дни. В сърцето му е само благодарността за Божието милосърдие. Защото Ти, Господи, не остави човека в жалкото му падение, а се погрижи за Спасението ни. То се случи преди две хиляди години и оттогава всеки миг един грешник открива някъде Христа. Иисус се ражда в него и той се ражда в Иисус, за да се издигне от дълбините на своя мрак нагоре – той, призованият, заблудената овца, сълзата в окото Божие.
Но нека споменем онези също, за които Рождество не идва, а те ни казват: „Нима в двадесет и първи век още се говори за Бога?”. Да се лиши животът на безброй поколения християни от смисъл!? Да се хвърли черна пепел върху терзанията на хиляди гениални умове и светлината в толкова благородни сърца? Безверието не ни предлага нищо, само идеята за един свят, който се разпада. Ала светът се е разпадал винаги за нихилиста – сега и преди хиляди години. Сатана му го внушава. Иска от нас да сме безотговорни. Щом няма надежда и всичко се срива безвъзвратно, остава да твърдим, че приближава краят. Каква суета, каква болна наслада... Защо тогава нихилистът се оплаква, защо се обижда непрестанно? Защо отдава такова значение на себе си, щом нищо вече няма смисъл? И така ли е наистина? Погледни това усмихнато дете, този старец, който носи мълчаливо тежестите на живота, този селянин, който стои пред плода на своя труд, тази жена, която се моли в храма...
Това ли е нищото, отиващият си безсмислен свят? Защо позволяваме на черните хора да обсебват взора ни, слуха ни, нашето сърце? Бог бе готов да спаси Содом, ако се намерят в него десет праведници. Край нас живеят много тихи праведници, а очите ни не ги съзират.
Щом всичко се разпада, защо да правим нещо позитивно? Отминете този крясък. Не е възможно да нямаме тук предназначение. Християнинът работи не за себе си, а за Христа, хляба на живота, Агнеца Божий! Ще чуе ли Той нашата обща, хвалебна, благодарствена, радостна песен? Ще влеем ли и ние радост в извора на радостта? Вършете добро и ще Му се отплатите. Иде Рождество! Радостен или нерадостен, или обикновен е за вас тоя ден? Ето го пробният камък за човека.
Колкото и да е невероятно, радостта би могла да стане състояние на душата, а животът ни да се превърне в Рождество.
Спасителят и ние
Явяването на Спасителя е време на надежда. Но както всичко друго, идещо от Бога, това време трае вечно. Спасителят е идвал винаги в часа, когато се е раждала личната ни вяра. Така живеем две хилядолетия – във време на надежда, но и във време, което е разделно. Не бива да го крием. Истинският християнин гледа и на неповярвалия в Христа като на Божие създание. Готов е да му даде една от двете си ризи, да е за него добрият самарянин, да му прости лъжата и обидата. Но в същото време християнинът долавя с трагична яснота, че между тях минава граница. От едната й страна са неразбирането на греховността, страхът и отчаянието, от другата – поривът към праведност и постоянството в надеждата. От едната страна е неприемането на страданието, от другата – превръщането на човешките ни изпитания в най-достоен път към Бога. От едната страна са голите практически стремежи, от другата – нещо по-голямо, по-възвишено от тях: жаждата за благодат. От едната страна е сляпата гордост, от другата – молитвата. Това са два различни начина на човешко съществуване. Помисли, казва християнинът, не са ли греховете ти причина за твоето страдание? И как ще си ги спомниш в един живот без болка? Страданието, болката – те са твоят шанс. Те са твоята камбана! Родиш ли се наново в изпитание, пречистиш ли се, обърни се за помощ към Небето. И тогава с теб ще стане чудо и в душата ти ще има светлина.
„Така искам аз!” и „Така иска Бог!”. Ето двете фрази, между които преминава тази граница. Да живееш винаги за собственото си доволство и единствено според желанията си, па били те понякога и благородни; или да постъпваш според Божиите повели... Каква голяма разлика! Колко е ограничен хоризонтът даже на гениалния, колко малко вижда неговият поглед! Само Бог, който е над хората, обглежда всяко кътче на света, прониква и в най-скритите им мисли. Той е преброил и космите по нашите глави. Имай Му доверие и ще разбереш какво е пълна сигурност. Изпълнявай Неговите поръчения и ще забравиш що е изоставеност. Божиите поръчения не са конкретни, ти се раждаш в свобода, Бог присъства в самия дух на човешкия живот.
Той не забравя обаче и невярващите. Ако го стори, те не ще живеят повече на този свят. Не знаем промисъла Му за тях. Посред размирния и суетен грохот на света Божията правда и Божията милост винаги говорят някому с неудържимо топъл глас. И чудото е всеки път еднакво дивно, щом устните произнесат за първи път: „Да бъде благословено Името Ти!”.
Когато се огледаме
Когато се огледаме, ние несъзнателно търсим Христос. Във всеки съчувствен поглед, във всяка искрена усмивка, която ни казва мълчаливо: „Не се предавай, не унивай!”. Христос работи от две хиляди години на земята, за да я направи чисто място. За да може бедността ни да не се превръща в омраза, дребното ни благополучие в безразличие към другия, суетата ни в нетърпимост, слабата ни вяра в лицемерие, егоизмът ни в безотговорност. Христос свързва небето и земята, самият Той е мостът между тях: между съвършенството и греховността, между ангелската хармония и душевния хаос. Какво щеше да се случи инак с човечеството? Накъде щяхме да вървим? „Боже мой!” – думи, които извират всекидневно от сърцето ни: в минутите след извършен грях, в часовете на скръб и безпомощност. Кой друг ще ни разбере като Иисус? Кой друг има власт да ни прости? От кого да очакваме спасение?
Ние се движим по тази земя между огледала. Ликът ни се отразява във водата, въздуха, в небесната синева. Отразява се в очите на всеки човек, на всяко живо същество, колкото и то да ни изглежда незначително. Улицата е един безкраен низ огледала, от които не можем да се скрием. И всеки път се питаме: „Не се ли срамуваш? Заслужи ли най-великия Божи дар? Заслужи ли жертвата на Спасителя?”
Това е най-важният въпрос, най-тежкият проблем: как да покажем пред света нашето лице. Как да погледнем този свят в очите. Как да се погледнем в своите очи. Ние, грешните и слаби хора. Как да скрием белезите от нечистите си страсти, прекомерните амбиции, всепоглъщащото себелюбие... Но те не се прикриват. Защото най-истинското огледало е окото Божие, което прониква в дълбоките тайни на сърцето. Бог познава човешкия срам. За оня, който се срамува, все още има някаква надежда. Целият му живот се състои в търсене на спасителните знаци. Ние искаме вътрешно да се родим наново, да разберем какво е облекчение, какво е пречистване. Нямаше как да го направим, ако не се бе родил Иисус. За него ни говорят утринният звън на камбаните, далечните спомени от детството – времето отпреди греха. Той е големият дар, който Бог ни даде. Фантастично е, че животът на един човек, притиснат от безброя грижи, от шума на този свят, може да бъде озарен от толкова голяма светлина.
Странникът
„Какво е по-бедно от пещерата, какво е по-смирено от пелените, в които просия богатството на Твоето Божество?” Тези литургически думи ни казват защо дошлият на света в Рожденственската нощ преобърна мисленето на човечеството и стремежите на част от хората. Неговото царство нямаше да бъде като другите царства, които се завоюват и се разширяват с меч. Неговата слава нямаше да бъде славата на блясъка, страха, грубата сила. Той щеше да съгради дом на народите, в който би се намерила храна за всяка душа. За нейната потребност да почита, да благодари, да бъде утешавана, копнежът й да бъде чиста и спокойна, жаждата й да обича. Иисус ни показва този общ дом на простотата.
Нищо не ни е по-скъпо от свещената нищета, в която се роди Божият син. Той ще остане завинаги един тих странник, който стои пред нашите врати. Един кротък и премръзнал странник, чакащ някой да отвори, да го покани вътре, да го стопли, да му даде парченце хляб. И тогава ще почувстваме – с Него влизат цялата небесна благодат и цялото братство на света! Ще разберем, че Той е мръзнал поради липса на човешка любов, гладувал е и е жадувал именно за нея, Той, който е самата любов!
Какво друго ни остава, освен да се смирим пред едно толкова голямо Смирение? Освен да му се поклоним? Ние, горделивите човеци.
И ето, тези стени, между които Той е пребивавал, повече не ги очаква разрушение. Те няма да са част от преходното, което изчезва. Тук няма да ни стигнат бурите, които гърмят и отминават, нито празното мъдруване, нито празните страсти. Защото Христос е верен за верните. Предан за преданите. Защото Той ще бъде с нас довека.
Нека да отворим вратите си, за да влезе Царят, облечен като бедняк. Царят, чийто скиптър е простият дървен кръст, върху който ще Го разпънат. Този миг не може да се опише от човешка ръка. Очите ни ще срещнат Неговите очи, за да усетим най-великото, най-скъпия небесен дар – чисто духовното блаженство. Ще чуем ангелската музика, изпълнила Светата нощ, музиката на океаните, на ветровете и потоците, на птиците и дребните мушици, на невидимото и на видимото, музиката, която казва: „Благословен, Който иде в Името Господне!”. Ще почувстваме тихата радост на света. Тиха нощ, свята нощ... Ще ни се стори, че снегът покрива всичко – калта в дворовете, ненужното из улиците, насъбралата се злост в душите – покрива ги завинаги.
Пуснете странника на своята трапеза, не започвайте без Него. Пуснете Го да седне между вас. И ще видите как неясното става ясно, как тревогите се превръщат в надежда, а греховната тайна – в стремеж към благочестие. Защото в тази нощ ставаме деца на Светлината.
Благодарим ти, Господи
Какво ще завари тук Христос, ако слезе наново между нас? Сега, в този час? Не се ли пита тъй даже невярващият в Него? Човешкото сърце не би могло да понесе мисълта за една вселенска празнота, която ни осигурява безнаказаност.
Не е ли човекът и едно дете, търсещо своя съдник, любящ и строг, какъвто е единствено Бащата? Създателят? Кой от нас би предпочел пълната бездомност, състоянието на безкритична свобода, стъпила в нищото? Това наистина е парадоксът на нашето сърце: липсата на укор го убива, справедливото напътствие го подмладява. Това е другият образ на Иисус.
„Не ме докосвай, Мария!” – каза Той на грешницата, която ще се преобърне в светица. Най-категоричните думи, изричани някога на земята. Няма как да се докоснем до Иисус, ако не носим пречиста душа. Няма как да допрем крайчеца на дрехата Му. Ние си представяме как идва, как тръгва помежду ни. Представяме си усещането за божественост, онази мощна притегателност на Господа, пред която инстинктивно коленичим. Но ще бъдем все пак на разстояние, по-близо или по-далеч, плахи до един, а разстоянието е осъждане. Не е нужно Бащата да говори. Мълчаливата тъга в неговия поглед, тихото Му обвинение покъртват. Не ще посмееш да Го приближиш.
Видението на самотния Божи Син, слязъл наново между грешните, е най-силната от човешките представи. Тогава зазвучават рой въпроси: Защо е страдал Той? Защо бе разпнат на Голгота? Защо от двайсет века безброй отшелници се молят за общото спасение? Защо се жертваха християнските светци и мъченици?
Проблемът за греха или за чистотата на отделния човек добива чрез Иисус съдбовни измерения. Всеки отрича или оправдава най-важните събития от духовната вселена. Но този товар не е за нас и Христос го знае. И казва да прощаваме на ближния не седем пъти, а „седемдесет пъти по седем”. Сам Той ни е простил хилядократно. Христос е единственото същество, което прощава в мига, когато обвинява. В същия миг. Единственият, пред когото сърцето ни лежи с тъмните си тайни, трептящо от надежда.
Започва третото хилядолетие. Последните две са белязани от неговата личност, от Богочовека. Пътят ни към Бога е завинаги отворен. Злото и смъртта завинаги са победени. Трябва само да потвърдим тези неща с делата си, с думите и мислите си. Със собствения си живот. Всяка спасена душа е голяма победа за Иисус. А всяка победа на Иисус е крачка към утвърждаването на Божието царство. За какви неща ни е дадено да се молим! Благодарим Ти, Господи, че изпълваш живота ни със смисъл!
Божията свобода
Какво докоснахме, когато се яви Иисус? Онова, което не познавахме – Божията свобода. Човешката природа, скована в немощта си, в своята тленност, в своя страх бе обречена на робство пред скритите сили на съдбата, измамната власт на няколко себеподобни и хипнотичното в смъртта. Не знаехме нищичко за себе си. Имаше, разбира се, група посветени, които използваха могъщата природа, за да владеят другите човешки същества. Но казал ли бе някой на обикновения човек, че любовта, която носи в своето сърце, и възможностите му да общува с Небето са без граници?
Божията свобода прави проповедник от рибаря, философ от скитника, герой от плахото момче, светец от блудника или насилника. Отпадат всички предразсъдъци, всички вътрешни ограничения, липсата на вяра в себе си. Не от земното самочувствие, не защото си голям в света, а защото не отстъпваш вече пред греха. Бог те е освободил от дявола. Ти си под безкрайността на благородството Му, на Божието и ангелско очакване. Най-великият ти казва: „Можеш, на всичко си способен, щом е за добро и в Мое Име”. Той те е въвел в чудото. Говори за Бога с вяра и ще го правиш на езици, които не си знаел. Хвали Го и ще създадеш музика, слязла от Небето. Почувствай Го свой
Баща и ще помагаш на самотните и страдащи души. Ала обхване ли те гордост, ще загубиш придобитото.
Новото небе и новата земя, които ни бяха обещани, са царството на Божията свобода. Царството, където хитростите са забравени, царството на искреността и дружелюбието. На човешкото достойнство и Божия авторитет. Сиянието и величието на Божеството – хора, живели преди две хиляди години, ги видяха. Но всички ние искаме да влезем през вратата, отворена някога за тях.
* Публикувано в сп. „Християнство и култура“, бр.4 (22 декември, 2007 г.)
Снимка: Димитър Коруджиев; dictionarylit-bg.eu
* The Portinari Altarpiece or Portinari Triptych (c. 1475) by Hugo van der Goes, en.wikipedia.org
