Загубихме вярата във всичко духовно, животът стана самотен и студен ♥ Пьотър КАЛИНОВСКИ

„Можем ли ние, хората от края на XX век да се надяваме, че ще намерим в себе си сили да преодолеем кризата, която застрашава с унищожение европейската християнска култура?“ – пита Пьотър Калиновски в книгата си „Преходът. Последната болест, смъртта и после“. В нея роденият в Русия лекар-хирург се занимава с феномена и трагедията за човека – смъртта, като изследва различните религиозни учения, които се опитват да я „обяснят” и черпи изворов материал от медицината, физиката и химия, като по този начин се опитва да преодолее противопоставянето на религия и наука.

„Целият живот на човека, личен и обществен, е основан на вярата в безсмъртието на душата. Това е най-висша идея, без която нито човекът, нито народът биха могли да съществуват.“ ~ Ф. М. ДОСТОЕВСКИ

Пред нашите очи, във времето на едно-две поколения животът на земята приема нов облик. Материалните успехи надминават всяко въображение, но едновременно с това угасва духовният живот. Материално обогатяване при обедняване на духа. Ръст на знанието при загуба на мъдростта. Основната причина за навия образ на живота е в загубата на вярата във всичко духовно. Кризис на европейската християнска култура. Съществува ли надежда?

Тази книга е за съвременното разбиране за смъртта. Отдавна е известно, че за да стане някое крупно научно откритие достояние на широките народни маси, трябва да се сменят минимум две или три поколения. Това, разбира се, не се отнася за някое малко техническо усъвършенстване. Но ако днес един от светлите умове на човечеството види и разбере нещо ново, важно за преразглеждането на цялото ни разбиране за света и нашия начин на живот, то едва нашите внуци или правнуци ще могат да усвоят смисъла и значението на това ново.

Човешката мисъл е много по-консервативна и ленива, отколкото е прието да се мисли. Има, разбира се, хора с жив ум, мислещи със собствената си глава, които ще могат веднага, от първото си запознаване да усвоят новото знание или идея или поне да се заинтересуват от тях. Но мнозина сляпо, без да разсъждават, приемат всичко, чрез което диша в сегашно време тяхната епоха - нейните научни и социални теории, нейния морал, етика и вярвания. Тяхното разбиране за света се създава в училище и университета, чрез вестника и списанието, популярните лекции, радиото и телевизията. Чувствайки се на нивото на епохата, те знаят вече всичко, не се нуждаят от нищо ново и приемат новото и необичайното бавно и трудно, едва когато става невъзможно да не го забележат.

Ние живеем в много интересно и трудно време. Навярно никога преди това не е имало такова преобладаване на материалното над духовното. Светът не стои на едно място. Още философите на Древна Гърция знаели, че „всичко тече, всичко се изменя“, но никога в миналото тези изменения не са били толкова дълбоки и бързи.

В света навлиза нещо ново, променят се не само начина на човешкия живот, но и самите хора. Ние сме свидетели на феноменален и бърз растеж на материалните знания и възможности, усвояването и, може да се каже, покоряването на материалния свят от човека. Но наред с това се губят духовните ценности, развива се и се засилва пренебрежението към духовния свят и отдръпването от него.

За кратко време ние усвоихме силата на парата, електричеството, скритата енергия на атома. Ние господстваме не само над животинския и растителен свят, но и над света на микроорганизмите. Нашата медицина твори буквално чудеса. Започнахме усвояването на космоса. Материалните ни успехи надхвърлят всяко въображение.

Едновременно с това угасва духовният живот, расте безразличието, а понякога дори враждебността към всичко духовно. Губи се понякога съвсем загубената вяра не само в Бога и безсмъртието на душата, но и във всичко, което е по-висше от материята. Нормите на поведение, дадени от всички големи религии, преминават в миналото. Препоръчват се и се приемат нови норми, по-леки и приятни, от тези с които сме живели вече няколко хилядолетия. Хората придобиват все повече права и все по-малко задължения.

Навсякъде по света умира свободата - политическа, икономическа и лична. Свободата е нужна на личността да осъществи своите висши духовни творчески стремежи. За ползването на материални блага творческа свобода не е нужна. Има много хора, които не ценят свободата и не се нуждаят от нея.

В тоталитарните страни тази или онази форма на робство се въвеждаше открито, при това нерядко с одобрението и дори ликуването на голяма част от населението. В страните, незагубили напълно свободата си, почти всички новоприети закони увеличават зависимостта на жителите на страната от нейните управници.

Без свобода се живее по-лесно. Все повече хора жертват свободата си в замяна на удобния и спокоен живот. Не трябва да вземат каквото и да било решение, по-малко отговорности, а дори и възпитанието на собствените си деца могат да предадат в ръцете на държавата.

Лесно се живее, ако не си отговорен за нищо, но при това се губи най-главното - животът без отговорности винаги е бездуховен.

Явно се снижава моралното ниво на много наши политици и управители. В много страни управляват хора, чиято главна цел е да разширяват и съхранявят властта си, а не благосъстоянието на населението. В цялата история на човечеството, чак до двадесети век, не е имало случай заради укрепването на собствената си власт, диктаторът да унищожи чрез терор или изкуствено предизвикан глад милиони жители от собствената си страна. Управниците на демократичните страни, знаейки и разбирайки какво става, се грижат най-вече за изгодни сделки с всякакви режими. Тези политически взаимоотношения се превърнаха в нещо привично и вече не учудват никого.

Войните станаха по-кървави и безжалостни от преди. Сега се бомбардират градове, далече от фронта, унищожава се цялото население, включително жени и деца. Военната доктрина, гласяща че трябва да се сломи морала на противника, унищожавайки мирното му население, се роди през XX век.

Променя се обликът на самия човек, променят се отношенията между хората, както и самите хора. Губят се дълбоките връзки между мъжете и жените, между родителите и децата.

Най-уважаваното в човешкия живот винаги е било семейството. В наше време семействата се разпадат бързо. Така наречените „партньори“ се сменят често. Използват се противозачатъчни средства още от 14-годишна възраст. Абортите се приемат от обществото като нещо съвсем естествено. Младата съпружеска двойка не бърза да има деца: първо трябва да си осигури пълен комфорт, а децата са бреме, нови задължения, повече затруднения, отколкото щастие и радост.

Все повече мъже и жени придобиват богат опит в половите сношения, без нито веднъж да са изпитали чувството на истинска любов. Трябва да умееш да получаваш удоволствия, без да се обвързваш с никакви задължения. Ние престанахме да уважаваме себе си и другите, дори и близките си хора.

Променя се нашето отношение към труда и творчеството. Все повече хора не обичат да се трудят. Трудът, дори ако е творчески, не им носи радост. Всяко усилие им е неприятно и им се струва ненужно. Животът им се свежда до непрестанно преследване на развлечения и стремеж към все нови и нови наслади, дори ако те са мимолетни и безполезни. Но животът, лишен от вътрешно съдържание се оказва ненужен и празен.

Разбира се, не всичко на земята е лошо, има и хубави неща. Съществуват много хора, които са намерили някаква опора и са съхранили душевното си спокойствие. Живеят човешки и се трудят за своето благо и за благото на другите. Но такива стават все по-малко. Калният поток, порокът, безразличието към доброто или злото заливат нашата планета. При пищен разцвет на материални възможности ние живеем в епоха на морална дегенерация и загуба на духовността. От света си отиват любовта, загрижеността за другите, искреността в отношенията, честността, човешкото достойнство. Животът стана самотен и студен.

Защо? Какво стана с хората? Обясненията, разбира се, могат да бъдат различни, но основната причина е очевидна - това е загубата на вярата във всичко духовно. Ако няма безсмъртие на душата, то въобще няма душа, а само тяло и в какво тогава е смисълът на моя живот на земята?

Та нали, ако със смъртта свършва моето съществование и за мен няма да съществува нищо, нито ще съществувам аз самият, за какво тогава да планирам каквото и да било, да се трудя, да се старая да създавам нещо ново и постоянно? В името на какво да придобивам нови знания, да възпитавам у себе си нови качества, за какво въобще да мисля за бъдещето? Докато имам още време трябва да взема от живота всичко, каквото може да ми даде - трябва да ям, да пия, да любя, да добивам власт и почести и т.н. Не е нужно да мисля за нищо трудно и неприятно и разбира се, да не допускам мисълта за смъртта. Така и правят мнозина.

Индустрията на развлеченията е в небивал разцвет. Развлеченията и средствата за бягство от действителността от всякакъв род сега са повече, отколкото когато и да било преди. Може би, по време на упадъка на Римската империя са били толкова.

Това обаче не носи щастие, покой и равновесие. От тук идват алкохолизмът, безсмислените престъпления и самоубийствата. А зад това стои дълбоко инстинктивният страх от смъртта - да не си спомняме за нея, да не мислим.

Съвсем да не се мисли за смисъла на живота все пак е невъзможно. Всеки, макар от време на време, си задава въпроса: „Е, а по-нататък какво? Как ще свърши всичко? А моите деца? В какъв свят ще живеят нашите деца?“

В историята на човечеството е имало периоди, подобни на нашето време. Пресищането от живота и упадъкът на морала, развратеността и бездуховността водели до загуба на жизнени сили и заплашвали народа с гибел, израждане или завладяване от по-нецивилизован, но по-силен и жизнеспособен враг. Достатъчно е да се прочете Библията или историята на Рим, за да се разбере, как или защо са загивали великите цивилизации. Причината била в болестта на народа - загубата на духовността, след което следвала неизбежна гибел. Пагубни били не толкова пороците и развратът сами по себе си, колкото търпимостта и безразличието на народа към всеки порок.

Случвало се и иначе. Вече на ръба на пропастта народът намирал в себе си живи сили и преодолявал болестта. В света навлизало нещо ново. В древността и в средните векове пророците и светците призовавали хората да се опомнят и да се откажат от порочния начин на живот. В техните призиви се вслушвали държавните мъже, въвеждали закони, наказващи жестоко разпространилите на порока и помагали на този, който излизал на верния път. Намирали се достатъчно хора, откликващи на призивите и народът възстановявал повредените си жизнени сили. Нощта отново се сменяла с ден.

Можем ли ние, хората от края на XX век да се надяваме, че ще намерим в себе си сили да преодолеем кризата, която застрашава с унищожение европейската християнска култура?

Неотдавна Солженицин публикува своя призив „Да не живеем с лъжата“. Все още са живи християнската и други религии с техните вечни, светли заповеди. Все още не са малко честните пастири на Църквата, писателите, учените, които ни призовават да помислим, да се спрем и да си направим изводи. Но трохичките истина потъват в масата от най-разнообразни и противоречиви мнения и предложения по всеки въпрос. Екраните на телевизиите, радиото, вестниците, популярните лекции - за какво говорят и на какво учат всички тези средства за промиване на мозъците? Много лъжи, много покани за наслаждения, за всякакъв вид удоволствия, и най-вече такова количество от все нови и нови мнения и „открития“, че не остава никаква възможност човек да помисли и да се ориентира във всичко това. Словото се изопачава и му се придава друг смисъл, нерядко противоположен на истинския.

Всичко това доведе до факта, че хората привикнаха да не вярват на нищо, освен на това, което могат да проверят със своите пет органи на възприятието. Все по-малко хора вярват в „приказките“ за безсмъртието на душата и в живота на душата след смъртта на тялото. Съвременният масов човек вярва само на осезаемата реалност, само на фактите. Той вярва на науката или по-точно на това, което смята за наука, той не вярва в нищо нематериално и изискванията на религията за него са незадължителни и безсмислени. За него светът е материята и при това - неодухотворената материя. Сбъдва се това, което предсказва апостол Павел: „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха“ (2 Тим. 4:3). Човечеството се движи надолу към лош край.

Може да се каже, че ако не се случи чудо и не се появи нещо ново и неопровержимо, което да застави хората да преразгледат своето материалистично разбиране за света, то и християнството и произлизащият от него християнски начин на живот скоро ще изчезнат завинаги от лицето на земята.

Избрано от: „Преходът. Последната болест, смъртта и после“, Пьотър Калиновски, изд. „Тавор“, 2000 г.