За благородния дар на детското сърце, разлюлял онемелите с години църковни камбани на Бъдни вечер, с красивия разказ на Пенка Касабова
Талантливата сестра на Гео Милев отдава целия си живот на децата – работи като учителка в Американската детска градина, открита от мисионерката Елизабет Кларк, а през 1925 г. заминава за САЩ, където получава висше образование по предучилищно възпитание и става първата българка с такава специалност. „Мечтаех да стана астроном, но открих звездите тук, на земята – децата, тези чисти душици. Разбрах, че съм родена да върша това – да възпитавам деца и бъдещи личности”, споделя приживе Пенка Касабова.
(1901 ~ 2000)
♥ Чудните камбани
В една далечна страна, близо до един град, имало църква, прочута със своите камбани.
Чудни били, защото биели само на Бъдни вечер и то ако някой донесе в църквата подарък от сърце.
Минали години и макар че много хора носели подаръци на Бъдни вечер, камбаните не биели.
– Ах, кой знае... – казвали си хората – кой знае дали ще чуем чудните камбани и тази година!
Дошла Бъдни вечер, всички се запътили към църквата. Всеки носел подарък. Отрано започнали да ги оставят на олтара.
Влязъл един селянин с голям сноп жито – едро, жълто като злато, каквото никой дотогава не бил виждал. Всички се умълчали, мислели, че камбаните ще забият. Селянинът оставил снопа, но камбаните мълчали.
След него дошло едно хубаво момиче с кошница сочни плодове, сякаш ей-сега набрани. Сложило плодовете на олтара, но камбаните мълчали.
След момичето дошъл един художник. Носел най-хубавата си картина, рисувана цяла година. Смълчали се хората, мислели, че сега вече камбаните ще запеят. Художникът оставил картината на олтара, но камбаните... мълчали.
Пристигнали и други хубави подаръци, но камбаните останали безмълвни. Отчаяли се хората.
Наближавало полунощ, когато изведнъж пристигнали царят и царицата. Хората се отдръпнали да им сторят път. Приближила се царицата до олтара и свалила скъпата си бисерна огърлица.
Толкова тихо станало в църквата, че всички чули, когато царицата сложила огърлицата на мраморния олтар. Но... камбанен звън не се чул.
Тогава се приближил царят и полека свалил златната си, обсипана със скъпоценни камъни, корона.
Всички затаили дъх в очакване... Има ли нещо по-скъпо от царската корона?! Но камбаните пак мълчали.
В това време по пътя за църквата бързало едно момченце. Стискало в ръка монета, спечелена с огромен труд тази година. Когато наближило църквата, край пътя в тъмнината се чул жален глас. Спряло момченцето, ослушало се, чуло пак същия глас, а когато се навело, що да види – едно кученце със счупен крак.
– Горкото кученце – си казало момченцето – то ще измръзне, ако стои тук цяла нощ! Ще го занеса у дома, ще тичам бързо!
Прегърнало кученцето и се затичало с всички сили назад към града. Тичало, тичало, най-сетне стигнало вкъщи. Бързо превързало кученцето, сложило му топло млекце в паничка и го оставило близо до болната си майка – да го наглежда.
Затичало се пак момченцето обратно към църквата, но точно когато стигнало средата на пътя, го спряла една старица с наръч дърва.
– Синко, – рекла тя – помогни ми да отнеса дървата вкъщи. Не мога крачка повече да направя.
– Бързам да ида в църквата, за да занеса своя подарък, бабо! – отговорило момченцето. – Само 10 минути остават до полунощ, страх ме е, че ще закъснея, но.... ще ти помогна.
Грабнало момченцето вързопа с дървата и хукнало надолу към града. Намерило къщата на бабата, стоварило дървата и бързо се запътило обратно към църквата.
Тичало, тичало, тичало и точно когато стигнало до вратата, градският часовник започнал да отмерва дванадесет удара. Отчаяни, хората вече излизали от църквата.
– Моля ви, добри хора, моля ви, направете ми път да мина! Пуснете ме да оставя своя подарък, има още две секунди – викало момченцето.
– Ах, ах – усмихвали се хората – какво от това, че ще оставиш подаръка си навреме? Какво може да даде едно дете?! Тази година такива скъпи подаръци имаше, дори царят короната си остави и пак не забиха камбаните. Подаръкът на едно дете ли ще ги разлюлее?!
Но момченцето не искало да слуша. С всичка сила си пробило път между хората и точно когато часовникът удрял последния час, момченцето сложило монетата на олтара.
– Бим-бам-бум, бим-бам-бум, бим-бам-бум! – се разнесла сладката песен на чудните камбани.
Всички замръзнали на местата си... най-после слушали песента на камбаните. Заплакали от радост. Заплакала и болната майка на малкото момченце, заплакала и старицата, на която занесло дървата вкъщи.
– Кой, кой остави подарък, какъв е, че забиха камбаните? – попитал царят.
– Детето, детето! – завикали хората и вдигнали малкото момченце на ръце.
– Добро детенце, – казал царят – нито скъпите подаръци, нито моята златна корона струват нещо пред твоето сърце. От толкова години чакаме да чуем песента на камбаните! Ти стопли сърцата ни. Иди, вземи майка си и елате да живеете при мен в двореца! Ще радвате моя дом и семейство!
Снимка: Пенка Касабова (1901-2000); geomilev.com
