За благородния дар на детското сърце, разлюлял онемелите с години църковни камбани на Бъдни вечер, с красивия разказ на Пенка Касабова

Талантливата сестра на Гео Милев отдава целия си живот на децата – работи като учителка в Американската детска градина, открита от мисионерката Елизабет Кларк, а през 1925 г. заминава за САЩ, където получава висше образование по предучилищно възпитание и става първата българка с такава специалност. „Мечтаех да стана астроном, но открих звездите тук, на земята – децата, тези чисти душици. Разбрах, че съм родена да върша това – да възпитавам деца и бъдещи личности”, споделя приживе Пенка Касабова. 

(1901 ~ 2000)

♥ Чудните камбани

В една далечна страна, близо до един град, имало църква, прочута със своите камбани.

Чудни били, защото биели само на Бъдни вечер и то ако някой донесе в църквата подарък от сърце.

Минали години и макар че много хора носели подаръци на Бъдни вечер, камбаните не биели.

 Ах, кой знае...  казвали си хората  кой знае дали ще чуем чудните камбани и тази година!

Дошла Бъдни вечер, всички се запътили към църквата. Всеки носел подарък. Отрано започнали да ги оставят на олтара.

Влязъл един селянин с голям сноп жито – едро, жълто като злато, каквото никой дотогава не бил виждал. Всички се умълчали, мислели, че камбаните ще забият. Селянинът оставил снопа, но камбаните мълчали.

След него дошло едно хубаво момиче с кошница сочни плодове, сякаш ей-сега набрани. Сложило плодовете на олтара, но камбаните мълчали.

След момичето дошъл един художник. Носел най-хубавата си картина, рисувана цяла година. Смълчали се хората, мислели, че сега вече камбаните ще запеят. Художникът оставил картината на олтара, но камбаните... мълчали.

Пристигнали и други хубави подаръци, но камбаните останали безмълвни. Отчаяли се хората.

Наближавало полунощ, когато изведнъж пристигнали царят и царицата. Хората се отдръпнали да им сторят път. Приближила се царицата до олтара и свалила скъпата си бисерна огърлица.

Толкова тихо станало в църквата, че всички чули, когато царицата сложила огърлицата на мраморния олтар. Но... камбанен звън не се чул.

Тогава се приближил царят и полека свалил златната си, обсипана със скъпоценни камъни, корона.

Всички затаили дъх в очакване... Има ли нещо по-скъпо от царската корона?! Но камбаните пак мълчали.

В това време по пътя за църквата бързало едно момченце. Стискало в ръка монета, спечелена с огромен труд тази година. Когато наближило църквата, край пътя в тъмнината се чул жален глас. Спряло момченцето, ослушало се, чуло пак същия глас, а когато се навело, що да види  едно кученце със счупен крак.

 Горкото кученце  си казало момченцето  то ще измръзне, ако стои тук цяла нощ! Ще го занеса у дома, ще тичам бързо!

Прегърнало кученцето и се затичало с всички сили назад към града. Тичало, тичало, най-сетне стигнало вкъщи. Бързо превързало кученцето, сложило му топло млекце в паничка и го оставило близо до болната си майка  да го наглежда.

Затичало се пак момченцето обратно към църквата, но точно когато стигнало средата на пътя, го спряла една старица с наръч дърва.

 Синко,  рекла тя  помогни ми да отнеса дървата вкъщи. Не мога крачка повече да направя.

 Бързам да ида в църквата, за да занеса своя подарък, бабо!  отговорило момченцето.  Само 10 минути остават до полунощ, страх ме е, че ще закъснея, но.... ще ти помогна.

Грабнало момченцето вързопа с дървата и хукнало надолу към града. Намерило къщата на бабата, стоварило дървата и бързо се запътило обратно към църквата.

Тичало, тичало, тичало и точно когато стигнало до вратата, градският часовник започнал да отмерва дванадесет удара. Отчаяни, хората вече излизали от църквата.

 Моля ви, добри хора, моля ви, направете ми път да мина! Пуснете ме да оставя своя подарък, има още две секунди  викало момченцето.

 Ах, ах  усмихвали се хората  какво от това, че ще оставиш подаръка си навреме? Какво може да даде едно дете?! Тази година такива скъпи подаръци имаше, дори царят короната си остави и пак не забиха камбаните. Подаръкът на едно дете ли ще ги разлюлее?!

Но момченцето не искало да слуша. С всичка сила си пробило път между хората и точно когато часовникът удрял последния час, момченцето сложило монетата на олтара.

 Бим-бам-бум, бим-бам-бум, бим-бам-бум!  се разнесла сладката песен на чудните камбани.

Всички замръзнали на местата си... най-после слушали песента на камбаните. Заплакали от радост. Заплакала и болната майка на малкото момченце, заплакала и старицата, на която занесло дървата вкъщи.

 Кой, кой остави подарък, какъв е, че забиха камбаните?  попитал царят.

 Детето, детето!  завикали хората и вдигнали малкото момченце на ръце.

 Добро детенце,  казал царят  нито скъпите подаръци, нито моята златна корона струват нещо пред твоето сърце. От толкова години чакаме да чуем песента на камбаните! Ти стопли сърцата ни. Иди, вземи майка си и елате да живеете при мен в двореца! Ще радвате моя дом и семейство!

Снимка: Пенка Касабова (1901-2000); geomilev.com