„Човече, иди при лозата и се учи от нея как да живееш: тя не убива, а само ражда, тя дава, без да взема. Раздавайте всичко, за да имате всичко!“
(Стефан Цанев © Снимка на фотографа Мая Любенова)
Небесните жители (фрагмент от „Мравки и богове“)
… Като отмина Конника, пред Секула зина огромната паст на Голямата Мадарска пещера, която усилваше звуците като великанско гърло – човекът вътре в нея говореше тихо, а мощният му глас се чуваше на стотици крачки далеч:
– Както свидетелствува апостолът: „Аз, Йоан, когато на Тайната вечеря се бях облегнал па гърдите на Господа нашего Иисуса Христа, рекох: Господи, когато падна Сатаната, на кое място обитаваше той? Отговори ми: Сатаната бе изхвърлен от Божието седалище и като слезе тук, на твърдта, и не можа да намери мир, замоли Отца, казвайки: Бъди търпелив спрямо мене, аз всичко ще ти върна. Тогава Бог Отец се смили над него, даде му спокойствие да направи каквото пожелае до седми ден – за което свидетелствува и Матей в глава 4-та, 8-ми и 9-и стих на своето Евангелие: И като възведе Иисуса на една планина висока, Дяволът му показа всичките царства на Вселената. И рече тогава Дяволът на Христа: Тебе ще дам властта над всички тези царства и славата им, понеже тя е на мене предадена, и аз я давам комуто ща. Поклони ми се – и всичко това ще бъде твое!
Секула се придвижи предпазливо натам, откъдето идеше гласът, забеляза пред себе си силуети на хора, на мъже и жени, много хора се бяха стълпили пред Голямата пещера.
– Може ли някой да подарява нещо, ако не е негово? – извиси се невидимият глас, удари се в отвесните скали, полетя към небето, удари се в небесната твърд и се върна отново на земята: – Всичко материално и видимо на този свят е дело на Дявола, и плътта човешка е от Дявола. Небесният наш Баща не прави нищо на този свят: нито развива цветовете, нито налива зърното, нито зачева, нито ражда, нито убива – Бог не прави каквото и да било на този земен свят и вие не хвърляйте кал в лицето на Бога, като го правите съпричастен на вашите дела и на всяко земно зло! Само мисълта и словото са от Бога и който се задоволява с тях – той е Богу мил и е небесен жител, хвърлеи от Дявола в ада тук, на земята.
Секула се притаи зад гърбовете на сенките от последната редица и заслуша като омагьосана.
– Защото може ли Бог да създаде подобен свят объркан и непоносим? – питаше я невидимият глас. – Може ли Бог сам да убива онова, което е създал? Може ли Бог да повери думите си на хора, които правят от тях вериги и бичове за другите, а чревоугодства и разврат за себе си?
Господи, прости ми – прошепна си Секула, – аз съм се питала същото... И другото, което чу след малко, също си го бе помисляла:
– И църквата е творение материално, сиреч Дяволово. И свещениците, монасите, презвитерите, архимандритите, епископите, владиците и патриарсите са богато платени и скъпо облечени слуги на Дявола.
Ако говорим за Харитон – рече си Секула, – няма грешка, и съм му го казвала в очите...
– Карат ни да целуваме кръста – продължаваше гласът, – понеже на него бил разпнат Христос. Ако заколят на някого сина – ще целува ли той ножа, с който е заклан синът му? Ако Христос беше обесен – на въжето ли щяхме да се кланяме? Ако беше набит на кол – на кола ли? Карат ни да се кланяме на иконите, но както казва Йоан: „Дечица, пазете се от идоли! Нито гласа му сте чули, нито лицето му сте видели“ – тогава как може да бъде рисуван Бог? Не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човек осквернява Бога, като го уподобява на себе си, както конският бог би приличал на кон, а кучешкият – на куче, така и човешкият прилича на човек – не лицето па Бога, грешни човешки лица са образите върху иконите, Богородиците на тях са ликовете на развратни жени, деспотите са изрисувани като апостоли, лихварите като самаряни, а убийците като светци, сред тях на първо място цар Борис синеубиецът!
При тези думи всички се снишиха, огледаха се, смълчаха се съвсем. Гласът обаче не спираше, все по-неистово се възвисяваше в притаилата се тишина:
– И нафората е хляб обикновен, употребяван от всички, а виното е същото, което пият по кръчмите. Обаче казват ни: „Иисус взе хляба, преломи го и рече: яжте, това е тялото мое. Взе чашата с вино и каза: пийте, това е моята кръв“ – що за канибалска страст да ядеш плътта на Бога и да пиеш кръвта му? Ако Христовото тяло би имало размерите на Хемус, то и тогава отдавна би било изядено от тези богоеди!
Тук гласът стана твърд, не сдържаше яростта си:
– Някога Христос беше Бог на бедните и онеправданите, но богатите и властниците го направиха свой Бог – като ни карат да се кланяме на Бога им, ний на тях се кланяме. Те убиха старите ни богове, убиха Перун, убиха Тангра, но запомнете: те ще убият и новия Бог! Защото царете, князете, болярите и другите служители на властта са също слуги на Дявола и всички, които работят за тях, са омразни на истинския Бог, затова никой не трябва да им се подчинява! Както е казано: „Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от меч или слово, от цар или Бог, дори когато е от обич!"
Звездите вече оредяваха, отвесните скали се очертаха тъмни и страшни върху просветляващото небе. Невидимият глас замълча и после заговори кротко:
– Ако сред вас има мои последователи, нека заради мене никой да не се излага на опасност, във всичко се преструвайте, не хвърляйте бисерите си пред свинете! Защото аз не съм като Христос немилосърден, за да ви кажа като него, че ако някой се отрече от мен пред хората, и аз ще се отрека от него. Вие при нужда и се отричайте от мене, и ме проклинайте, всичко правете и говорете срещу мене, и пак се връщайте към мен – и аз ще ви приема отново с радост...
Слънчевите лъчи близнаха скалата над Голямата пещера, гласът се чуваше по-слабо, беше станал тих и благ:
– Каквото е човекът на Земята, това е и Слънцето във Вселената. Земята танцува около Слънцето заедно с другите пет планети като деца около майка си. Танцувайте и вие от радост, небесни жители, и пейте, щом небесното светило се покаже на хоризонта, защото Слънцето е окото на Бога.
И всички се извърнаха, обърнаха се на изток и когато слънцето се показа върху далечния хоризонт над равнината, запяха тихо и монотонно, и разперили ръце, размахваха ги плавно, като да бяха криле на щъркели, всички бяха облечени в дълги бели дрехи, краката им не се виждаха и в сутрешния сумрак наистина приличаха на големи бели птици, които, правейки леки подскоци, се готвят да полетят...
Секула също махаше неловко ръце, стараеше се – да не вземат да я познаят, че е чужда, слава Богу, дългата й кенарена риза бе бяла като ризите на всички, размахваше бели криле и заедно с бялото ято бавно се отдалечаваше от пещерата. И тогава гласът доизрече няколко думи, те идеха отдалеч, но я настигнаха и тези думи я стреснаха:
– Виното е било грозде, уви, от виното не може да се посади лоза. Човече, иди при лозата и се учи от нея как да живееш: тя не убива, а само ражда, тя дава, без да взема. Раздавайте всичко, за да имате всичко! Казах.
И млъкна.
От: „Мравки и богове“, Стефан Цанев, Изд. ИК „Жанет-45“, 2000
Стефан Цанев © Снимка на фотографа Мая Любенова, bg.wikipedia.org