Действителността съответства на стойността на човека ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС

„Спокойствието, безгрижната радост, така нареченото щастие принадлежат на други епохи, минали или бъдещи, не на нашата. Ние вече навлязохме в съзвездието на терзанието.“

(1883 ~ 1957)

Рапорт пред Ел Греко (фрагмент)

Китайците имат едно странно проклятие: „Проклинам те да се родиш в някоя забележителна епоха!“ Родили сме се в забележителна епоха, изпълнена с противоречиви опити, с премеждия и сблъсъци; сблъсъци не само, както преди, между добродетели и злини, а – и това е най-трагичното! – помежду самите добродетели. Старите утвърдени добродетели започват да губят своя авторитет, не могат вече да задоволят религиозните, моралните, духовните и социалните изисквания на съвременната душа. Сякаш човешката душа е станала по-голяма и не се побира вече в старите калъпи. В недрата на нашата епоха, в недрата на всеки съвременен човек, осъзнато или неосъзнато, е избухнала безмилостна гражданска война между стария, всемогъщ някога мит, който се е изхабил, но отчаяно се бори да направлява все още живота ни, и новия мит, който се бори, все още несръчно и неорганизирано, да ръководи душите ни. Затова всеки жив човек днес дълбоко се вълнува от драматичната съдба на своето време.

И най-много от всички – творецът. Има чувствителни устни и пръсти, които започват да тръпнат, когато наближава буря, сякаш ги бодат хиляди игли; такива са устните и върховете на пръстите на твореца. И когато говори с такава увереност за бурята, която ни връхлита, не говори въображението му, а устните и пръстите му, върху които вече падат първите искри на урагана. Трябва да вземем героично решение; спокойствието, безгрижната радост, така нареченото щастие принадлежат на други епохи, минали или бъдещи, не на нашата. Ние вече навлязохме в съзвездието на терзанието.

Обаче, без да се стремя съзнателно, мъчех се, изразявайки това терзание, да го надхвърля и да открия, да открия или да създам, някакво избавление. Когато пишех, често вземах темата си от стари времена и легенди, но същността й беше съвременна, жива, тръпнеща от днешните проблеми и от сегашните терзания.

Но повече и от терзанията, ме измъчваха и ме примамваха, и се стремях да закрепя образа им, големите, неопределени, все още изменчиви надежди, които ни крепят все още прави и ни карат да гледаме напред, отвъд бурята, с вяра в съдбата на човека.

Вълнуваше ме грижата не толкова за сегашния човек, който се разлага, а най-вече за бъдещия, който се формира и се ражда. И си мислех, ако днес творецът изрази напълно най-дълбоките си догадки, дали ще спомогне да се роди, час по-скоро, мъничко по-цялостно, бъдещият човек.

Все по-ясно прозирах отговорността на твореца. Действителността, разсъждавах аз, не съществува завършена и готова, независимо от нас; тя възниква със съучастието на човека; съответства на стойността на човека. Ако прокопаем, като пишем, като действаме, едно речно корито, може действителността да потече по това корито, по което, без нашата намеса, не би поела; и ние носим не, разбира се, цялата, обаче голяма отговорност.

През други времена, уравновесени, писането може да е било забавление; днес то е тежък дълг и няма за цел да развлича с приказки ума и да го кара да забравя; а да мобилизира всички светли сили, оцелели все още в нашата преходна епоха, и да подтикне човека да надвиши, колкото може повече, животното.

В древногръцките трагедии героите са били само разпилените части на Дионис, които влизали в сблъсък помежду си; влизали са в сблъсък, защото са били късове, всеки от които е представлявал само една част от божеството, не са били цял бог; целият бог, Дионис, е стоял невидим в центъра на трагедията и направлявал раждането, развитието и катарзиса на мита. За посветения зрител пръснатите, борещи се помежду си части на Бога са се съединили тайно вътре в него и са се помирили; и са съставили цялото тяло на Бога; превърнали са се в хармония.

Също така съм си мислил винаги, че трябва, сред борещите се помежду си раздробени герои на днешната трагедия, да се извисява, непокътната, отвъд враждите и борбите, бъдещата хармония. Много труден, може би още недостижим, подвиг. Намираме се в един косморазрушителен и космогоничен момент, в който и най-смелите лични опити са осъдени, в повечето случи, на неуспех; но дори и тези неуспехи са плодотворни, не за нас, а за тези, които ще дойдат след нас; проправят път и помагат на бъдещето да влезе.

Пишех, вдъхновен, сред покоя на бащината си къща и от ума ми не излизаше мисълта за тази страшна отговорност. Наистина, в началото е било Словото, преди делото, син, единствен син на Бога; Словото, оплождащото, което създава света, видимия и невидимия.

Полека-лека, при това с наслада, потъвах в мастилото; големи сенки се тълпяха около ямата на сърцето ми и искаха да пият топла кръв, за да оживеят – Юлиан Отстъпник, Никифор Фока, Константин Палеолог, Прометей. Велики изтерзани души, страдали и любили много през живота си и дръзко опълчили се срещу Бога и Съдбата. Мъчех се да ги измъкна от Небитието, за да прославя пред живите хора страданията и борбата им; страданията и борбата на човека. Да добия и аз смелост. Знам, това, което пиша, няма да бъде никога съвършено като изкуство; защото целта ми е да се помъча да надхвърля границите на изкуството; така се обезобразява същината на красотата, хармонията.

Колкото повече пишех, толкова по-дълбоко осъзнавах: като пишех, аз не се борех за красотата, а за избавлението. Не бях истински писач – да се радвам, че извезвам някоя красива фраза или че натъкмявам някоя звучна рима; аз също бях човек, който страдаше и се бореше, и търсеше избавление. Да се избавя от тъмата вътре в мен и да я превърна в светлина, от страшните прадеди, които ревяха вътре в мен, и да ги превърна в хора. И затова призовавах великите души, които бяха извършили най-високите и най-трудните подвизи, за да видя, че човешката душа може да победи всичко, и да се поокуража. Защото знаех това, виждах го: същата вечна борба, която бе пламнала пред очите ми, когато бях дете, пламваше все тъй непримиримо в мен, пламваше непримиримо и по света, и тази борба беше неизчерпаемото основание на моя живот; и затова само тези двама борци бяха винаги главните герои в цялото ми творчество; и ако пишех, то бе, защото само чрез писането, уви, можех да помогна в борбата. Непримиримо се бореха в мен Крит и Турция, Доброто и Злото, Светлината и Мракът; и целта ми беше, отначало неосъзнато, а после съзнато, с писането си да помогна, колкото мога повече на Крит, на Доброто, на Светлината, да победят. Моята цел, с писането ми, не беше красотата, а избавлението.

Случи се тъй, че се родих в епохата, когато тази борба е толкова напрегната и нуждата от помощ толкова наложителна, че скоро можах да видя – моята лична борба е тъждествена с великата борба на днешния свят; и двамата еднакво се борим за избавление; аз – от тъмните прадеди, той – от стария безчестен свят; и двамата – от тъмата.

Беше избухнала Втората световна война, обезумял беше светът, вече ясно виждах, че всяка епоха си има своя демон, той управлява, не ние, а демонът на нашата епоха е кръвожаден: такъв е винаги демонът, когато един свят се е разкапал и трябва да изчезне. Сякаш някакъв Ум, безчовечен, свръхчовечен, помага на духа да се избави от разкапаните хора и да се издигне, и когато види, че някой свят пречи на това, изпраща кръвожадния демон на разрушението да го срине; да проправи път – винаги кървав, – за да мине духът.

Сега гледах непрекъснато около себе си, чувах как светът рухваше. Всички виждаме, че рухва, най-чистите души понечват да се противопоставят, ала демонът почва да духа връз тях и перушината на крилата им окапва.

От: „Рапорт пред Ел Греко“, Никос Казандзакис, изд. „Ентусиаст“, 2011 г.
Снимки: Никос Казандзакис (1883-1957); lifo.gr, popaganda.gr

1901 Преглеждания