Прошката е спасителното дело на сърцето ♥ Енодия ДЖУДИТ

За прошката и състраданието на сърцето, споделено от виталната Енодия Джудит - специалист в интерпретирането на чакра-системата за западния начин на живот и автор на книгата „Източно тяло. Западен ум“ (Изд. „Гуторанов и син“).

Mary Magdalen in Penitence (detail, 1585-1590) by El Greco

~ Прошка

Когато сърцето ни е оскърбено, ние го защитаваме от онзи, който смятаме, че е причинил неговата болка. Често обвиняваме него или нея за болката, забравяйки ролята, която сме играли самите ние в това. Барикадата ни предпазва от отваряне към онази личност и от риска да бъдем наранени отново. За нещастие, когато барикадираме сърцето си срещу нараняване, ние се барикадираме и срещу всичко останало. Когато се изключим от някой, който ни наранява, в същото време ние се изключваме и от възможността да се излекуваме. Оставаме замръзнали в миналото, неспособни да се придвижим напред към бъдещето.

По подобен начин и когато обвиняваме себе си за нещо, за което съжаляваме, ние оставаме затворени в това минало събитие. Оставаме фиксирани в състоянието на безпомощното дете, възрастния извън контрол или оттеглилия се любовник, залепнали към един модел на срам, който не ни позволява да бъдем напълно настоящи.

Казват, че прошката е най-крайната стъпка в лечението. Прошката използва състраданието на сърцето, за да схване ситуациите в понятията на силите, които са въздействали върху нас и върху другите. Може все още буйно да продължаваме да не сме съгласни с извършените действия. Може с право да казваме, че никога не бихме направили такова нещо. Може дори да се нуждаем от нещо от страна на другата личност, за да позволим прошката - похвала, някакъв вид обезщетение или признаване на вредата. Но накрая прошката позволява на сърцето да се облекчи и да продължи; тя е спасителното дело на сърцето.

Първата стъпка е да простим на себе си. Това не означава, че трябва сляпо да опростим всяко безразсъдно дело, което сме извършили. Трябва да погледнем на себе си със състрадание, виждайки копнежите на душата и какво се е опитвала да извърши тя, виждайки препятствията, с които сме се сблъскали по пътя си, и силите, които са се изправили срещу нашето пътуване по онова време. Това означава да разберем защо сме извършили това и да отделим основната си същност от извършената грешка.

За да простим на себе си, е необходимо да коригираме миналото дело. Това е важна стъпка в лекуването от пристрастявания, защото възстановява баланса и ни насочва към една позиция на съзнателна отговорност.

Огледайте живота си и направете списък на нещата, за които не сте си простили. Върнете се към всяко едно от тях и възсъздайте сценария, който ви е довел до вашите дела. Вижте дали можете да идентифицирате коя част от вас е била активизирана по онова време - гладното дете, прекомерно работещият възрастен, отхвърлената съпруга, отчаяният тийнейджър. Работете за разбирането на онова, което сте направили, и си позволете да се свържете с чувствата, които тогава може да не сте били способни да признаете. Представете си как бихте могли да реагирате, ако видехте друго дете (съпруга, съпруг, дъщеря и т. н.) да върши същото нещо и ако знаехте всичко за неговата ситуация. Повече или по-малко осъдителни бихте били? Какво е очакването, което сте имали за себе си по онова време? Какво е било очакването към вас от страна на другите? Били ли са тези очаквания реалистични?

Отнесете се със състрадание към онази част от вас, която сте активизирали мислено. Вижте от какво се е нуждаела, какво се е опитвала да намери. Вижте дали можете да й простите. Опитайте се да си кажете следните думи: „Прощавам ти. Ти просто се опитваше да... Може би сега можем да ти помогнем да постигнеш онова по един по-продуктивен начин.“

Да простим на другите вредата, която са ни причинили, е често пъти по-трудно. Някои хора се опитват да простят веднага, преди работата на тъгата и гнева. Те казват: „О, това няма значение. Той е точно какъвто беше моят баща. Той не можеше да не се гневи.“ Това би могло да е вярно, но то омаловажава въздействието, което такива действия имат върху душата, и усилието, което тя прави, за да спре тези модели в живота си.

Щом обработим чрез своите чувства дадена ситуация и възстановим парчетата, които са били загубени, тогава прошката ни позволява да се придвижим напред. Прошката е органичен процес и не може да бъде направена насила, преди да й е дошло времето, макар че може да бъде насърчавана.

При прощаването на някой друг следваме същите стъпки, които правим за себе си. Изследваме какви са били силите, действащи върху личността по онова време. Какво се е опитвала да постигне тя? Кое я е импулсирало? Кое е било недостижимото, от което се е нуждаела? Кое е блокирало способността й да отговори по различен начин? Какви биха могли да са били нейните истински намерения, ако бяха по-осъзнати? Какво искам от тази личност, за да подпомогна процеса на прощаването (ако той е възможен)? Какво е необходимо да направя аз, за да й простя и да продължа нататък?

Прошката смекчава твърдостта на сърцето и така обновява отвореността. Тя не е замислена като процес, който позволява същото нещо да се случи отново, но ще позволи да развием по-голяма осъзнатост в ситуации, които са тръгнали зле. Тя ни позволява да разпрегнем енергията от негативното минало и да я освободим за по-позитивното бъдеще.

От: „Източно тяло. Западен ум. Психология и система на чакрите като път към Аза“, Енодия Джудит, изд. „Гуторанов и син“, 1998 г.
Картина: Mary Magdalen in Penitence (detail, 1585-1590) by El Greco; chinaoilpaintinggallery