„Забравете за себе си, проявявайте интерес към околните, всеки ден правете добро дело, което ще извика радостна усмивка на нечие лице.“ ~ Дейл КАРНЕГИ, „Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота“ (Изд. „Кибеа“).
(The Temptation of Christ, 1481-1482, by Sandro Botticelli)
Как се лекува меланхолия за 14 дни
Най-важното задължение, възлагано от религията, винаги е било изискването: „Обикни своя ближен“. Именно човек, непроявяващ интерес към своя ближен, изпитва най-големи трудности в живота и нанася най-голям ущърб на другите. Именно сред такива личности се формират всички неудачници. Всички наши изисквания към човека и нашата най-голяма похвала която можем да му дадем, се заключава в следното: той трябва да умее да се труди съвместно с другите хора, да бъде дружески разположен към всички хора и да бъде надлежен спътник в любовта и брака.
Доктор Адлер настоява, че всеки ден ние трябва да правим добро дело. А какво е добро дело? - ще попитате вие. Доброто дело, е казал пророк Мохамед - това е делото, което изисква усмивка на радост на лицето на друг човек.
Защо, ако извършваме добро дело всеки ден, това оказва такова удивително въздействие на онзи, който го извършва? Защото стремежът да доставяме удоволствие на другите не ни позволява да мислим за себе си, а именно това е основната причина за безпокойство, страх и меланхолия.
Заратустра е казал: Да правиш добро на другите - не е задължение. Това е радост, защото подобрява здравето и увеличава щастието. А Бенджамин Франклин е резюмирал това много просто: „Когато правите добро на другите, вие на първо място правите добро на себе си.“
По мое мнение, - пише Хенри С. Линк, директор на центъра на психологическата служба в Ню Йорк, - нито едно откритите на съвременната психология не е толкова важно, колкото научното доказателство за самореализация и щастие“.
Грижата за другите не само ви отвлича от безпокойството за себе си, тя може също така да ви помогне да придобиете много приятели и получите маса удоволствия в живота, По какъв начин? С този въпрос веднъж се обърнах към професора от Йелския университет Уйлям Лайон Фелпс. Ето какво ми отговори той: „Когато аз влизам в хотел, бръснарница или магазин, обезателно говоря нещо приятно на всички, които срещам. Старая се на всеки да кажа това, което го определя като личност, за да се чувства той просто като винтче в машина. Понякога правя комплимент на продавачката в магазина, която ме обслужва. Изразявам своето възхищение от нейните красиви очи или коси. Питам фризьора дали не се е уморил като е стоял цял ден на крака. Освен това се интересувам как той е станал фризьор, колко години работи и колко рошави глави му се е отдало да приведе в порядък през това време. Помагам му да пресметне това. Забелязал съм, че проявеният интерес заставя човек да сияе от щастие. Протягам ръка на носача, който ми е донесъл куфара. Това създава у него добро настроение и бодрост за цял ден.
Веднъж в един изключително горещ летен ден аз влязох да закуся във вагон ресторанта на железопътния експрес. Препълненият вагон ми се струваше нагорещена печка, а обслужването на пътниците ставаше много бавно. Когато на края келнерът ми донесе менюто, аз му казах: „На готвачите, работещи в нагорещената от слънцето кухня днес сигурно им е много тежко. Келнерът отначало започна да ругае. Той говореше с обиден тон. От начало ми се стори че се сърди. „Милостиви всемогъщи боже,- възкликна той,- хората идват при нас и непрекъснато се оплакват от храната. Те са недоволни от бавното обслужване и мърморят по повод горещината и високите цени. Аз вече 19 години изслушвам жалби. Вие сте първият и единственият човек, изразил човешко отношение към готвачите, работещи до нагорещените печки. Моля се на бога да ми изпраща повече такива пътници.“
Келнерът беше потресен, защото по човешки се бях отнесъл към него и майсторите — готвачи. Аз гледах на тях като на живи хора. а не като на винтчета в сложния механизъм на железопътната мрежа. „Хората се нуждаят, продължаваше професор Фелпс, - от поне мъничко човешко внимание към себе си. Когато вървя по улицата и виждам човек с красиво куче, аз обезателно изразявам възхищението си от него. Когато отмина малко, аз се оглеждам и често виждам как той го гали. Моето възхищение от неговото куче усилва любовта му към него.“
Можете ли да си представите, че за човек, който благодари на носача, протягайки му ръка, изразява своето съчувствие към готвачите, работещи край нагорещените печки в кухнята, възхищава се от кучета на непознати хора по улиците, може да бъде мрачен и обезпокоен? Нима такъв човек се нуждае от помощта на психиатър? Разбира се, не. Китайската пословица гласи: „Аромат на рози навява онази ръка, която ги дарява”.
Навярно някои от тези, които четат тази глава, ще кажат: „Цялата тази дрънканица за интереса към околните е истинска глупост! Безсмислени религиозни нелепости! На мен това не ми прилича! Аз трябва да печеля пари, за да не ми е празен джобът. Имам намерение да взема от живота всичко - и при това веднага - и по дяволите това преливане от пусто в празно!“
Е какво пък, ако вие имате такова мнение, имате право на това. Но ако вие сте прави, в такъв случай всички велики философи и вероучители от самото начало на писмената история на човечеството - Христос, Конфуций, Буда, Платон, Аристотел, Сократ, Свети Франциск, дълбоко грешат. Но тъй като вие можете презрително да се усмихнете, ако става дума за учения на религиозни мислители, то да се обърнем за съвет към атеистите. Да се опитаме да се обърнем към най-знаменития американски атеист на двадесети век - Теодор Драйзер. Драйзер осмивал всички религии като приказки и смятал, че животът е повест, преразказана от глупак. В нея има много думи и страсти, няма само смисъл. Драйзер обаче се възхищавал от една велика заповед на Христос - заповедта да служим на другите. „За това, той (човекът) да може да получи поне някаква радост на определения му отрязък от пътя, той трябва да мисли и да съставя планове как да подобри положението не само на себе си, но и на другите, защото радостта, изпитвана от него самия, зависи от това, доколко той се радва за другите, и доколко другите се радват за него“, казва Драйзер.
А ако имаме намерение да „подобрим положението на другите“, то ние трябва да бързаме, времето тече. По този път аз ще мина само веднъж. Тогава нека още сега да извърша някаква достойна постъпка или да правя доброта. Нека да не отлагам и да не изпускам да направя това, защото по този път аз никога вече няма да мина.
Затова ако вие искате да се избавите от безпокойството и да придобиете душевно спокойствие и щастие, изпълнявайте следното правило: Забравете за себе си, проявявайте интерес към околните, всеки ден правете добро дело, което ще извика радостна усмивка на нечие лице.
Из: „Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота“, Дейл Карнеги, изд. „Кибеа“, 2011 г.
Картина: The Temptation of Christ, 1481-1482, by Sandro Botticelli; chinaoilpaintinggallery
