„Истинската причина за демокрацията е, че сме грехопаднали същества и не би трябвало да се дава безконтролна власт на никой човек над събратята му.“
(1898 ~ 1963)
Равенството
27 август, 1943 г.
Демократ съм, защото вярвам в грехопадението на човека. Обикновено хората са демократи по противоположната причина. До голяма степен демократичният ентусиазъм произлиза от идеите на хора като Русо, които са вярвали в демокрацията, защото са смятали, че хората са толкова мъдри и добри, че всеки един има право да управлява. Опасността да се защитава демокрацията по тези причини е в това, че те не са верни. Всеки път, когато се разкрие тяхната слабост, хората, които предпочитат тиранията, веднага извличат капитал от това разкритие. Стига да се досетят за това, тутакси се налага да се брани демокрацията. На мен не ми се налага да се досещам. Познавам се и знам, че не заслужавам да управлявам дори и курник, още по-малко пък нация. Истинската причина за демокрацията е, че сме грехопаднали същества и не би трябвало да се дава безконтролна власт на никой човек над събратята му. Аристотел е смятал, че някои хора стават само за роби. Може и да е така. Но аз отхвърлям робството, защото никой не става за господар.
Учеха ни друго. Не смятам, че равенството е благо само по себе си, като радостта или мъдростта. По-скоро то е лекарство, което е необходимо доколкото сме болни, или е дреха, нужна, защото сме загубили невинността си. Не смятам също, че предишната власт на кралете, на свещениците, съпрузите или бащите или предишното подчинение на поданиците, на паството, на синовете и съпругите са лоши сами по себе си. Може би това е било добро, както е била добра голотата на Адам и Ева. Но то с право е било отнето, защото хората са станали лоши и са злоупотребили. Да се опитваме да го възстановим сега, означава да допуснем грешката на нудистите. Правното и икономическо равенство са абсолютно необходими средства за поправяне на грехопадението и за защита срещу жестокостта.
Също както и лекарството, равенството няма „собствено добро“. Само с него не се живее. Затова и защитата му е толкова неубедителна. Опитваме се да открием висша радост в „добрия живот“ само отрицателно. И хората се хващат за всяко неравенство – от филмите за придворния живот, до нацизма. Изкусителят използва действителната слабост на нашите ценности и ни предлага това, което не им достига. Когато равенството се смята за идеал, а не за лекарство, за все повече хора става ненавистно всичко превъзхождащо друго. Това е болест на демокрацията, както жестокостта и раболепието са болести на йерархичните общества. Ако тя не се излекува, ако развитието ѝ не бъде спряно, тя ще ни убие. Човек, който не може да се подчинява свободно, нито да приеме достойно подчинението, е глупав и груб. Но не по малко глупаво и неразумно би било да се възстановява неравенството по закон, „отвън“. Неговото място е вътрешно. След грехопадението трябва да носим облекло. Но Джон Милтън го нарича „тягостна маска“, тъй като под нея е живото и благо тяло. На определено място, по определено време, където общуването е съчетано със самота, дрехите са безсмислица – при лекаря, в съпружеската спалня.
Така е и вън – под обвивката на закона всички пазим цялата гама, целия танц на живите и благословени различия. Свещеникът не е началник – но ние му се подчиняваме. Бащата и учителят няма да ни хвърлят в затвора, но трябва да ги слушаме. Добре е, ако и в брака е така. Тук ще спра, за да кажа: мъжете са злоупотребявали така ужасно с властта си, че идеал за жените е станало равенството, а това е много опасно и за тях. Наоми Митчисън е разбрала за какво става дума, когато е писала, че равенството между половете е необходимо в законите за брака. В самия брак обаче е необходима радостта от неравенството, както казва тя – „еротически“. По нейните думи има жени, които не биха могли да понесат да бъдат прегърнати от мъж. Ето трагедията и комедията на съвременната жена – Фройд я е научил, че обладаването е по-важно от всичко на света, а феминизмът не позволява „да се отдаваш“. Склонни сме да сведем всички видове любов до дружбата. А тя не съществува без равенство. Приятелите правят заедно нещо. Те рисуват, мислят, молят се, като гледат в една и съща посока. Влюбените се гледат един друг, т. е. гледат на различни страни.
Ние англичаните трябва да се радваме, че при сносна демокрация сме запазили церемониалността на монархията. В самата сърцевина на живота, тя непрекъснато ни напомня, че лекарството не е храна. Ето защо отношението към кралската власт е станало вид проверка, тест. Да се „изобличи“ тя е от лесно по-лесно, но вижте изобличителите. Те са именно тези, които със сигурност са изолирани от рая (от онзи първия); тези които не чуват хармонията на сферите (по Питагор – бел. прев.), не виждат танца на планетите. Колкото и да искат неподправено равенство, те не могат да го опазят. Когато забраняват да се почита краля, ще почитат богатия, спортиста, актрисата, ще почитат каквото има – проститутки и престъпници. Духовната природа, също като телесната, настоява на своето. Ако не ѝ дадеш храна, ще те насити с отрова.
Затова казаното ми изглежда толкова важно. Духът, пораждащ фразата „Аз не съм по-лош от теб“, е неприемлив. Трябва да му се противим, както се противим на бюрокрацията и привилегиите. Само вътрешната йерархия охранява външното равенство. Романтичните нападки срещу демокрацията вече са в ход и няма да ги отблъснем, ако не знаем всичко, което знае противникът – но да го тълкуваме по-добре от него. Хората няма да понесат равенството да бъде пренесено от политиката в частния живот. Нека се облечем в равенство; но да не забравяме да се съблечем в стаите си.
* Публикувано в: The Spectator, том CLXXI, превод Михаил Шиндаров
Източник: dveri.bg
Снимка: CS Lewis College
