„Всички до Христа показаха жертвата, силата, знанието и изкуплението, но никой не показа възкресението като дело, като могъщество и като символ за пътя на всяка човешка душа.“ ~ Георги ТОМАЛЕВСКИ, „Слънце след буря“ (Есета).

(Christ in Silence, c.1897, by Odilon Redon)

Мъдреците, философите и Христос 

Из Великата книга 

Седя самотен, едва намерил сред грохота на забързания ден време за кратка почивка. Пред мене е разтворена книгата на древни философи, живели столетия преди Христа. Възхищавам се от мъдростта, която блика от техните писания и в мен изниква въпрос, как е било възможно да се роди това знание и тая дълбочина за усещането на света, преди да се е родила най-великата светлина на светлините? В такива минути у човека възниква едно странно желание да сравни тия, макар и никога несравними величини: мъдростта на знахарите и Христа.

Чудно, наистина, но мъдростта е всякога една – голяма, необятна като море, което разтваря своята шир да прегърне света. Разтворил съм страниците на един от най-ведрите н най-могъщи мислители – Платон. В това, което той говори като своя философия и в това, което казва, че е изречено от устата на неговия учител Сократ, виждам безмерната сила на една мъдрост, която завладява ума, потиква към размисъл, вдъхновява за добротворство, за висш живот и разпалва жаждата за познание безсмъртието на душата.

Ако сред този лумнал железен живот можеш да намериш време за размисъл върху вечните въпроси на всички времена н ако навлезеш в мисловното богатство на философи като Сократа и Платона, непременно ще се запиташ, каква, в същност, е разликата между ученията на всички учители преди Христа и учението на Христос – Божественият син ?

Голямата мъдрост, която блика из словото на Платона, както и от думите на осъдения на смърт Сократ, ни кара да вярваме, че наистина, мъдростта е родена преди вековете. Тогава, казано грубо, какво е онова, което прави Христос по-голям от всички дошли и от всички, които ще дойдат в света?

Четиристотин години преди Него, Сократ е считал, че да извърши престъпление е по-лошо от да умре. Той не се съгласил да извърши престъпление, защото смъртта за него е била по-маловажна от греха. Това не прилича ли на думите: „По-добре отсечи ръката си, ако те съблазнява, отколкото да бъдеш съблазнен чрез нея“ – изречени по-после, когато небето подари на света своя лъчезарен син.

Духовният живот, според това, което ни предава Платон като Сократови думи, е над физическия живот. Физическият живот не бива да пречи на духа. Душата трябва да умее да вижда направо в света на идеите н да плува свободно в сияещото море на истината. Ето какво казва Сократ:

„И душата не мисли ли по-добре, отвсякога, когато не е смущавана нито от зрението, нито от слуха, нито от болки, нито от страсти? Тя, затворена в себе си и освободена от всяко сношение и от всяко съприкосновение с тялото, по-лесно познава това, което е.“

Ако тръгнем по думите на Сократа, описани в Платоновия „Федеон", ще се убедим, че Сократ, респективно Платон, засягат всички, и най-неуловимо малките трепети на човешката мъдрост. Сократ ни дава най-чистата проба от размишления, които ни довеждат до заключението, че духовният свят, разположен зад пределите на предметната действителност, се опознава от душата направо, без лъжливото участие на нашите телесни възприятия.

„А поради тялото, ние сме препълнени със страсти, с желания, страхове, с безброй блянове и глупости“ – това казва Сократ, когато говори за душата и за начина, по който човек възприема същината на света.

В своите отговори до тия, които го разпитват в последните часове на неговия живот, Сократ показва пълно отричане от измамата на земната действителност. Той показва и своята философска готовност да умре, за да иде там, където ще бъде свободен от ограниченията на телесните чувства.

„И така, Симиас,– казва той на един от своите ученици – истинските философи се упражняват всякога да умират и от всичко смъртта за тях е най-малко страшна ... И когато видиш някого да трепери пред смъртта, не е ли за тебе това неоспоримо доказателство, че тоя човек не е бил ученолюбив, а тялолюбив?“

Платон говори чрез Сократа и за прераждането на душите. Известен е на всички Платоновият възглед, че всяко учение е спомняне на някакво задрямало, изоставено познание, което ние събуждаме с един външен стимул. Такова нещо е възможно само, ако нашата душа е съществувала и преди да влезе в тялото ни.

Макар далече от времето на Иисуса от Назарет, Платон изказва възгледи и отношения към света, които го доближават в някои моменти до широкото християнско схващане. Платон е един от философите на древността, който е най-близо до християнското проумяване на първопричината, на абсолютната божественост в света.

Трябва да се подчертае накрай и студеното философско величие, с което Сократ приема смъртта. Той доказва своята увереност в безсмъртието на душата, като забранява на учениците си да тъгуват в предсмъртните му часове и ги оставя свободно да приказват за неговата участ, която той не счита толкова злочеста.

Сократ и Платон дават прекрасна словесна илюстрация на същността на нещата, те влизат в абстракцията на идеите, говорят ни за земята, слънцето и вселената и ни дават едно прекрасно описание на отвъдния свят.

Но все пак, ние не се решаваме да сравним никоя от бляскавите мъдрости на древността, с недостигаемото величие на Христа. Защо ? Нима Христос беше по-разговорлив и по-остроумен в начина, по който общуваше с човеците? Не. Неговите отговори бяха дълбока, безкрайна кротост, а понякога Той и не отговаряше, а мълчаливо пишете с пръст по земята. Великата тайна е там, че ония бяха мъдреци, а Христос е живот. Мъдреците посочват пътя, а Христос казва: „Аз съм пътят, истината и животът“. Ония говореха за безсмъртието, а Христа възкресяваше мъртъвци.

Животът на всеки друг, освен на Христос, е една съдба, човешка или пророческа, а животът на Христа е символично преповторение на битието, където има раждане, узряване, саможертва от любов, разпятие, смърт и възкресение от мъртвите. Всички до Христа показаха жертвата, силата, знанието и изкуплението, но никой не показа възкресението като дело, като могъщество и като символ за пътя на всяка човешка душа. Ето защо, ако другите можем да наречем учители, помагачи и приятели на човешкия род, Христос е неговата непресекваща любов и идеал за всички векове и хилядолетия.

Без другите е трудно, но без Христа е невъзможно. Христос е любовта – проявена, изявена, направена плът и кръв, умножена като зърното, паднало на добра почва. Христос е, без когото човек угасва като свещ, а народите се превръщат във вълчи глутници.

Мъдреците и философите се изучават, а Христос се живее. Христос е началото, краят и безкрайността.

Хората, които не Го познават в себе си, приличат на безводни пустини, а народите, които Го отхвърлят, поемат тежкия жребий на страдание, докато Го призоват.

Има една мистерия, която трябва всеки да разреши в себе си. Тя се крие в думите: „Аз бях преди Аврама“,

Христос е Тоя, който превърна в дело всяка своя дума. Там е Неговата сила и величие. Той не написа философска система, а всичко каквото проговори, извърши. Говори за смирение и сам уми краката на своите. Говори за обич и възлюби човеците повече от себе си, като даде живота си за тях. Той, Христос, е най-близо до човека, защото остави легионите ангели и прие човешка съдба. От любов към човека той влезе в човешкото битие, с надчовешките си сили. Затова Него – Христос – Божия Син Го наричат „Син Человечески“.

Човешкият род не е имал и никога не ще има по-голям и по-ценен дар от Христа. Утеха на земята с кротост и обич, Той разкъса веригата на едно огромно робство и разтвори вратата на ада, като показа на душите лъчезарния път и лъчезарния връх.

Христос – въплътената, живата, вечната Любов. Той е пътят, истината и животът.

Из: „Слънце след буря“, Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Картина: Christ in Silence, c.1897, by Odilon Redon; chinaoilpaintinggallery