Великите за великите
„Той бил човек необикновен, човек с високи чувства и идеи, ето защо олицетворил в себе си цялата тогавашна епоха с всичките нейни безобразия и идеали.“
(1848 ~ 1876)
Ботйов съставлява рядкост между всичките свои съвременници. Той бил човек необикновен, човек с високи чувства и идеи, ето защо олицетворил в себе си цялата тогавашна епоха с всичките нейни безобразия и идеали. За тая епоха живеел той, а не за себе си. Тя го издигнала и поставила изключително към една крайност: да отрича, да съсипва и да срами. Той се чувствувал на своите позиции дотолкова на мястото си, с такава увереност в пътя си, щото по три деня стоял гладен, но пак не приемал да слезе при обикновените и потърси помощ. Надарен от природата с всичките си качества на човек велик, той притежавал и железен характер, и гранитна воля. И с живо слово, и с перо, и с вънкашни обръщения, и с поведение той бил достоен да запалва хората, да ги кара да мрат за идеята. Който го чувал един път да говори, който го виждал как живее и се води с хората, той не можел вече да го забрави през живота си. Никаква гордост, никаква надменност в отношение към ония смъртни братия, които продавали боза и били кръчмари. От техните мизерни вертепи излиза и се среща с някой учен или дипломат да разисква. Богатите и знатните, религия и черковата, работи, които служели за запазвание и за пречка на събарянието, били за него язва. Религиите той наричал разврат на народите, а храмовете — язва. Три неща желаел на тоя свят: да имал сила, щото с едно движение да съсипвал корпуси войска, да можел да хвърчи и да правел да вали дъжд, гдето пожелае.
Неговата роля на революционер и на разрушител изпълнявал по-напред Л. Каравелов. Трябва ли да казваме, че това е било насилие с тоя последния, макар и да е държал той това червено знаме цели четири години? Той е хвърлил много стрели в тая област, оставил ни е цяла литература с отрицание, разрушение и омраза против угнетителите на България, възпроизвел е чудесно и талантливо мъките и жестокостите на турския ятаган и на фенерската патерица, убийствена е била тая негова последователност, страшно е постоянството. Още от 1860 г. на три езика - български, руски и сръбски - той е почнал с повести и разкази да копае темелите на турското царство. И енергия, и патриотизъм, и знание, и вяра, и талант не му липсували в благородното предприятие. Само едно той не притежавал в сравнение със своя ученик Ботйова: огъня, възвишените чувства, гения и поетическата дарба на последния. Само едно стихотворение на нашия херой, само един негов куплет е в състояние да тури преграда между двамата списатели и съвременници, да докаже, че Любен е даровит списател, чуден стилист, основател на една школа, талантлив разказчик, сатирик и публицист, с по-широко знание от Ботйова, но не и поет по вдъхновение. Мисъл и форма превъзходни, лекост неподражаема, сатира и ирония, но навсякъде разумът, техниката и тенденцията вземат връх над поезията.
Прочетете Ботйовите стихотворения Жив е той, жив е, До моето първо либе, На прощаване и пр. Всеки куплет, всяка дума ви откриват разнообразни картини, във всяко слово виждате човек, който гори, кипи, протестира и поразява; който усвоил всичките страдания на своя народ, а после ги предава със страшен и отчаян гръм. Писал Ботйов това, не което му диктувал разумът, а което е изригвала неговата пламенна натура. Па и какво ли е писал? По няколко месеца и по години той декламирал много стихове, приятелите му ги научавали вече, а той не сяда да ги напише. Заимов разказва, че одата Хаджи Димитър той написал в Гюргево в дома на Д. Горова една вечер, за няколко минути. Повод и вдъхновение му дало разказът на баба Тонка за Хаджи Димитра. Никога той не пишел по принуждение, със сметка, но завинаги под впечатления и под тежки минути, когато фантазията му се пукала и го въвеждала в мрачната отчаяност. Яд, злоба и омраза гърми против всичкото общество. Напил се в механата и това казва той, че било напук на врага и на патриотите. Всичка тая омраза и отчаяние е заседнало в него от теглилата народни и от равнодушието на неговите сънародници. Той стои със сатър в ръката, иска да блъска и къса веригите, а малцина му подават ръка. Но неговата лира знае и друг глас, тя може и да плете небесни венци, тя е в състояние да облече героите в някакви си ангелски образи. Хаджи Димитър например, ранен на Балкана, със счупена сабля, със захвърлена пушка, душа ще да предаде вече, дълг ще да плаща на свободата. Юнакът е облечен в такава божественост, картината със самодивите е нарисувана с такова благоговение към бъдещия покойник, щото просто на колене да паднеш. Само фантазията на поет може да ни показва подобни картини.
Чудно е, че Ботйов е написал най-хубавите свои стихотворения в младите си години (1870–1871), когато бил последен скиталец по улиците. По-после (1874-1875), когато той почва по-добър живот сравнително, когато захванал да живее в кръга на интелигентни приятели, съвсем престава. Сферата на деятелността му, се вижда, го е отметнала.
Русе, 7 август 1888 г.
Из: „Христо Ботйов. Опит за биография“, Захарий Стоянов, изд. БЗНС, 1976 г.
* Христо Ботев (1848 ~ 1876)
