За писателския път и житейските ценности, Емилиян Станев отговаря на въпросите на изтъкнатия наш литературен и кинокритик Атанас Свиленов (1937 - 2015).
За житейските ценности и старостта
Виждали ли сте се понякога като седемдесетгодишен? И има ли нещо общо между някогашните Ви представи и предчувствия и днешната реалност? Как се чувства човек (и по-точно творецът) на тази възраст? Какви са нейните предимства, нейните минуси?
Младият човек не може да си представи вътрешния свят на един седемдесетгодишен човек – как вижда себе си, миналото си, света и какво се извършва в неговото съзнание, т.е. равносметката. Това се отнася за всеки старец и зависи от неговата интелигентност и способност за самонаблюдение. Мисълта за смъртта дава друга оценка на живота. Много от ценностите, с които човек е живял, се оказват недогледани, други – въображаеми. Започваш да оголваш нещата от външните им обвивки, от предразсъдъците, от фалшивите им условности и да търсиш същността, зърното. Заедно със зрелостта, с опита, идват и разочарованията, от които старостта възвръща равновесието на духа посредством великодушието. Старческият смях е тих, всеопрощаващо безпомощен, пък нека някой го нарича и мъдър. Това са предимствата на старостта, ако изобщо могат да се нарекат предимства.
Вие сте от писателите, които относително бързо и лесно се налагат в литературата, без сътресения и драми следват творческия си път. Това ли е най-естественият начин за „кариера” или може би пред външните сътресения и конфликти по-важни са вътрешните, привидно незабележимите, останали достояние само на личността?
Всеки писател като всеки човек си има своя съдба. Някои правят кариера, както се изразихте, с постоянни конфликти, неуспехи, непризнаване от страна на критиката, с неразбиране на техните произведения. И тъкмо те се оказват или гениални, или маниаци. В повечето случаи маниаци. Аз просто имах късмет, защото се залових с животните и дребните хорица в нашата провинция, пък и по други причини, като например, че не дружах много с моите колеги...
Кои са творците, които през тези години сте чувствали най-близо до себе си като духовна нагласа?
През тия години не съм чувствал близо до себе си като „духовна нагласа” никого. Ако има такъв – единият от двамата ни е излишен. Това е невъзможно, освен за мой подражател, а подражателите не чинат, те са фалшификат.
Кои са според Вас най-ценните добродетели на народа ни? А някои от характерните недостатъци?
Най-ценни са байганьовските „добродетели” на народа ни, понеже ни освобождават от душевни потреси, от тревога, от нравствените повели да се вглеждаме в душите си и в душите на своите близки. По силата на диалектиката тези черти може би ще се превърнат в края на краищата в положителни качества. Така че мъчно ми е да отговоря на Вашия въпрос.
Какво намирате за най-типично в нашия национален начин на мислене?
Самохумор. Способността да се шегуваме сами на себе си. Погледнете ръченицата – шестнайсетините в ритъма й! Този ритъм е израз на същата българска способност на самохумор.
Какво влагате в израза „пресечени духовни пътища”?
Векове наред народът ни е живял между езическите и християнските представи, 400 години българският народ не е имал общество, църква, възпитаваща духовни потребности. Този народ е можел да изрази своя творчески гений само като роб – например строителният гений на българина е намирал осъществяване само при турчина, на служба при поробителя. Всички знаем тези факти, но рядко се съобразяваме с тях. А те представляват прекъсване на духовните пътища на българина.
Какво четете днес? И ако направите съпоставка с предпочитаното Ви четиво преди 30 или 40 години, на какво се дължат измененията или постоянството във вкуса?
Чета глупави книги, например за птици, за стари ловни оръжия. От време на време Сервантес, Гогол, Мопасан, Толстой. Вестници, списания. Търся книги без мъдрувания, истински художествени произведения. Убедих се, че от мъдрувания полза няма. Изобщо, смирил съм се като стар човек и което е характерно за старческото вдетиняване – предпочитам да чета приказки и да разговарям с деца.
Към какво друго изкуство сте чувствителен?
Към музиката. Само че под музика не разбирайте певачките и джаза.
Коя е Вашата предпочитана среда?
Неколцина приятели, с които взех често да споря и да се карам. Колкото повече остарявам, толкова по-мъчно разбирам дори себе си.
Не намирате ли, че има известно противоречие между дейността на писателя и увлечението в лова, между възприетата представа, че творецът е защитник на слабите и беззащитните и че ловецът все пак отнема живот, изтребва безпомощни създания? Или ловът е някакво освобождаване от натрупани комплекси в бита, а може би и в творческата дейност?
Ловът ли? Понякога се коря за тази моя скверна страст, а напоследък, след като изтребихме голяма част от дивеча с пушките и химизацията, почнах да се отвращавам. А кой Ви внуши, че творецът е защитник на слабите? По-вярно ще бъде, ако кажете, че е защитник на красотата. Колкото за комплексите, и във войната ли се освобождаваме от тях, както в творческата дейност например при описанието на едно убийство? Шолохов например е голям рисувач на убийства. Как само ги описва, не можеш да не се възхитиш.
Едни писатели твърдят, че най-добре се пише в самота, в самовглъбяване, а други застъпват схващането, че е нужно непрестанно да се пътува, да се живее сред хората, да се менят гледките и обкръжението. Вие на основата на собствения си опит какво мислите по този въпрос?
Кой както се е наредил – на едного му трябва халат, за да слуша музика, на другиго – пътувания; един живее в самота, друг – в гюрултия. Важното е да има нещо да напира в главата и в сърцето. Писателят все ще намери как да го изрази. Ако няма, и дяволът не ще му помогне. Виж, за литературната кинкалерия, която днес наричаме сив поток, трябва само пишеща машина, кабинет и много издадени книги с портрет...
Със съкращения от: „Събрани съчинения”, Том 7, Емилиян Станев, изд. „Български писател”, София, 1983 г.
Снимка: Емилиян Станев (1907-1979), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
