Страхливците винаги търсят убежище в равенството, никога в свободата ~ Ориана ФАЛАЧИ

За упадъка на интелигентността. От безкомпромисното перо на италианската журналистика, военен репортер, автор на романи и яростен критик на исляма Ориана Фалачи (1929 ~ 2006). В есето й „Силата на разума” (изд. МаК)

(1929 ~ 2006)

Парадоксално е, но сега сме по-малко интелигентни от времето, когато не можехме да летим до Марс, когато не можехме да заменим отрязана ръка, извадено око или болно сърце. Когато не можехме да клонираме овца или себе си. Съзнанието ни беше по-ясно, мисълта ни беше по-бистра в годините, когато нашите училища не бяха достъпни за всеки, когато нямаше технологии, които премахват мъките на глада и несигурността за бъдещето и правят живота лесен за всички. Когато това изобилие го нямаше, и ние трябваше да решаваме живота си, трябваше да мислим с главите си. За разлика от днес. В най-дребните неща от всекидневието, днешното общество решава вместо нас. Решенията са опаковани като готова храна. „Ние мислим вместо вас, затова не мислете повече" - това е вледеняващият надпис, проблясващ в ъгъла на телевизионния екран, когато превключвам на канала за наука и научна фантастика. Същото правят и проклетите компютри, като автоматично поправят грешките и ти предлагат най-доброто решение. Така хората дори не могат да научат правописа. Хората се отпускат, а това води до оглупяване. Следователно хората вече не използват това, което носят на раменете си. Мислят, но без да използват главите си. Дори и за да изваждат, събират, умножават и делят числа. Когато бях дете, всички можеха да правят това, дори и неграмотните. В бакалията имаше ръчен кантар с теглилки и продавачът трябваше да използва мозъка си, за да изчисли цената на сирене, което тежи 122 грама, риба - 639 грама, или пиле с тежест 270 грама. И продавачът точно това правеше - бързо, безпогрешно. В онези години глупавите в никакъв случай не можеха да станат продавачи в бакалия, плод-зеленчук, месарски или рибарски магазин. Днес всеки може да стане продавач. Дори невежите модисти и манекенки, които ме представят покрита с куршуми и не знаят кои са Жана Д'Арк, Мария Стюарт, Мария Антоанета и Екатерина Велика. Защото днес електронните везни, които измерват тежестта и изчисляват цената, замениха кантара с теглилки и мислят вместо продавачите. Когато бях дете, газовите и електрическите готварски печки бяха лукс, достъпен само за богатите. За да си сваря яйце, трябваше да запаля огън с въглища. Огънят трябваше да се разпалва с духалка. Днес е достатъчно само да завъртиш един ключ и готварската печка сама започва да работи. Всичко това би било огромно преимущество, ако хората използваха спечеленото време, за да мислят, да изобретяват, да се впуснат в света на идеите, да разделят доброто от злото, да разберат, че някой ги мами и им налага волята си. Ако...

Мозъкът е като мускул. Както всички други мускули, мозъкът има нужда от упражнение. Ако не се упражнява, той става ленив, бавен. Атрофира като краката ми, защото седя пред бюрото с месеци. Месеци наред аз не се движа. Мозъкът губи интелигентността си, защото атрофира. Нещо по-лошо: мозъкът оглупява. Затова той не може да мисли, да преценява и се покорява на решенията, взети от други, предава се на готовите решения. Мозъкът приема безкритично мисли, преработени и опаковани като полуготова храна. Всъщност приема рецепти, не толкова мисли. Поглъща формули за вяра, а не идеи. Като формулата на пацифизма, на империализма, на съжалението, на фалшивата доброта, на расизма, конформизма, страха. Разбира се, мозъкът прави всичко това, без да го осъзнава. Защо? Защото тези формули са отрови, които са безцветни, безвкусни, без мирис. Тези формули са като арсеник, поглъщан дълго време. Нищо не е по-беззащитно, нищо не се поддава по-лесно на манипулация от атрофиралия мозък. От глупавия мозък, от мозъка, който не мисли, или мисли с чужд мозък. Можете да напълните такова съзнание с каквото искате - от баснята за милостивия Аллах до догмата за девствеността на Богородица. Можете да накарате такова съзнание да повярва, че Исус е пророк на исляма, че има девет съпруги и осемнадесет държанки, проповядва историята за „око за око, зъб за зъб" и е починал на 85-годишна възраст от пневмония. Можете да убедите такъв мозък, че Сократ е сириец от Дамаск, Платон е иракчанин от Багдад, Коперник е египтянин от Кайро, Леонардо да Винчи - мароканец от Рабат и всички са завършили университета в Кабул. Можете да убедите такъв мозък, че Буш е наследник на Хитлер и чете всяка сутрин на закуска „Моята борба". Че Шарон е толкова дебел, защото яде палестински деца, че ислямската култура е най-висшата, и че без исляма Западът нямаше да съществува. Можете да накарате човек с такъв мозък да повярва, че мултикултурализмът е „категоричният императив" на Имануел Кант, че нашето спасение е в Корана, че мюсюлманите искат да се интегрират, а шарените знамена са символ на мира. Както и че хора като мен са реакционери, войнолюбци, убийци. Атрофиралият мозък ще приеме всяка лъжа, всяка глупост, защото не може да мисли самостоятелно, не може да събере две и две, не може дори огън да запали. Закърнелият мозък поглъща всяка нелепост и я изплюва и разпространява автоматично, както завъртаме ключа на газовата печка и четем цената на електронната везна. Но такъв мозък не само е атрофирал, той е лоботомизиран, опериран. Лоботомията е умствена кастрация, която прилича на сексуалната кастрация. Състои се в отрязване на нервните връзки, контролиращи мисленето. Нервните връзки управляват мисленето, както тестикулярните връзки контролират тестисите. Когато ви лоботомизира, вие спирате да мислите. Когато ви кастрират, половите ви желания изчезват. В двата случая се превръщате в послушно оръдие в ръцете на мъчителя си. И ако мъчителят действа, защото се страхува, той предава страха си на лоботомизираният послушник. Упадъкът на интелигентността има един естествен спътник - страха.

Нека повторя тази дума, която мразя, но използвам постоянно - страх. Страх от мислене, страх от изводи, противоположни на наложените чужди формули. Страх от открито слово, водещо към преценка, различна от общоприетата. Страх, че не си достатъчно покорен, раболепен, че не си в строя и следователно подлежиш на заклеймяване, на гражданска смърт, с която бездушните и инертни демокрации изнудват гражданите. С две думи - страх да бъдеш свободен, да рискуваш, да бъдеш смел. „Тайната на щастието е свободата, а тайната на свободата е смелостта". Автор на тези думи е Перикъл, който е знаел какво говори. Днес щастието се преследва с доста непочтени средства, а смелостта е лукс и екстравагантност, презирана и считана за лудост. Страхливостта, обаче, се счита за евтина храна за продан във всеки магазин. Магазинът на потисниците, които продават страх, маскиран като фалшива революция. Магазинът на измамниците, които се преструват на рицари, само когато нищо не рискуват. Магазинът на нищожествата, които живеят от лъжливото представяне на равенството. Страхливците винаги търсят убежище в равенството, никога в свободата. Колко прав е бил Алексис дьо Токвил с мисълта си, че женитбата, върху която е построена демокрацията, се е провалила - женитбата между равенството и свободата. Провалила се е, защото можем да бъдем равни и под робство. Защото човешките създания обичат много повече равенството, отколкото свободата. Защото в морето на колективизма равенството освобождава хората от бремето на отговорностите. Равенството не изисква жертвите и смелостта, които са необходими за свободата. Иначе казано - равенството не се нуждае от свобода. Колко прав е бил Токвил, когато казва, че в демокрацията думата равенство означава само равенството пред законите на държавата, но не и равенство на умовете и морала. Нито на ценностите, интелигентността и смелостта. Токвил е отново прав като казва, че в демокрацията гласовете се броят, но не се претеглят. Това е причината количеството да се цени повече от качеството в демократичните страни и почти винаги неинтелигентните да управляват останалите.

Токвил е казал също, че не трябва да съдим прекалено строго тези, които правят грешки. Но с това не мога да се съглася. „Мекушав доктор не може да лекува болести" - казваше майка ми, когато бях дете и не исках да промива раните ми със спирт. Не с мълчание или незаслужени хвалби ще разбудим съвестта на хората и ще ги накараме да загасят пожара в Троя. Позволете ми да завърша с най-трудния въпрос, който някога съм си задавала: възможно ли е все още да угасим този огън, този пожар? Загубихме ли войната, ние на Запад?

От: „Силата на разума”, Ориана Фалачи, изд. МаК
Снимка: commons.wikimedia.org