„Хората като него са бедни и безобидни, доволни, но не и щастливи; с подтиснати дух и самочувствие, те може да не усещат болка, но и не знаят какво е радост.“
(Dickens's Dream, 1875, by Robert William Buss)
Мисли за хората (1836 г.)
Удивително е как човек може незабелязано да живее и умре в Лондон. Той не предизвиква съчувствие в ничие сърце и никой освен него самия не се интересува от съществуването му; не може да се каже, че го забравят, когато умре, защото никой не си е спомнял за него и приживе. В този огромен град има едно многочислено съсловие хора, които сякаш нямат нито един близък и за които никой не го е грижа. Подтиквани първоначално от остра нужда, те отиват в Лондон, за да търсят работа и средства за препитание. Всички знаем колко е тежко да скъсаш връзките с роден дом и приятели и още по-тежко да заличиш хилядите спомени от щастливите дни и отминалото време, дето спят в душите ни с години и когато нахлуят в мислите ни, ни връщат към възпоминания, свързани с близките, които сме изоставили, местата, които сме гледали за сетен път, и надеждите, които сме хранили някога и които сме изгубили завинаги. Тези хора за щастие са забравили отдавна своите спомени. Старите приятели са измрели или са напуснали родния край, тези, от които някога са получавали писма, са потънали като тях в шумния водовъртеж на някой голям град и накрая са се превърнали в безразлични същества, примирени и свикнали да понасят всичко.
Миналия ден седяхме в парка Сейнт Джеймс и вниманието ни бе привлечено от един мъж, когото веднага определихме мислено като един от тези хора. Той беше висок, слаб и блед, с черно палто, евтини сиви панталони, къси стегнати гети и кафяви ръкавици от боброва кожа. В ръката си държеше чадър – не за да го ползува, защото денят беше слънчев, а явно защото винаги си го взима, когато тръгва сутрин на работа. Той се разхождаше нагоре-надолу край поляната със столовете под наем и като че ли не го правеше за развлечение или отмора, а по принуда, както когато сутрин тръгва на работа от крайните квартали на Излингтън. Беше понеделник, той беше избягал за двадесет и четири часа от робията зад бюрото и сега се разхождаше тук за раздвижване и удоволствие – може би за първи път в живота си. Помислихме си, че никога преди не е имал почивен ден и сега като че ли не знаеше какво да прави. На тревата играеха деца, наоколо се разхождаха хора на групички, като си говореха и се смееха, а мъжът упорито ходеше нагоре-надолу, без да забелязва другите и без него да го забелязват; слабото му и бледо лице, изглежда, изобщо не можеше да изразява любопитство или интерес.
Имаше нещо в държането и вида на този човек, което сякаш говореше за целия му ден или по-точно – за целия му живот, защото такива хора нямат различни дни. Пред очите ни сякаш изникна мръсната забутана канцелария, в която влиза всяка сутрин, слага шапката си навее същата закачалка и пъхва нозете си под все същото бюро, като първо сваля същото това черно палто, което носи през цялата година, и облича онова, което му е служило миналата година и което той държи в службата си, за да пази по-новото. Тук той остава до пет часа, като работи ритмично цял ден като часовника над камината, чието силно тиктакане е монотонно като самото му съществуване, и вдига глава само ако някой влезе в кантората или когато при някоя сложна сметка погледне към тавана, сякаш решението се крие зад прашното прозорче със зелено петно по средата на всяко стъкло. Около пет, пет и половина той бавно става от неизменния си стол и след като отново си сменя палтото, тръгва към обичайното си ресторантче, някъде близо до Бъклърсбъри. Келнерът го осведомява за менюто някак фамилиарно, защото той е редовен клиент. След като го запитва: „Какво е най-добро?“ и: „Какво е най-прясно?“, мъжът поръчва малък ростбиф със зелена салата и половин пинта портър. Днес ще яде малък ростбиф, защото салатата е с едно пени по-скъпа от картофите и освен това предния ден си бе позволил допълнителното разхищение „едно сирене“. След уреждането на този важен въпрос той закача шапката си, която е свалил, когато е седнал, и се уговаря с джентълмена до себе си за вестника. Ако го получи, докато се храни, яде с по-голям апетит – подпира го на гарафата с вода и поглъща всяко парче месо с един-два реда от него. Точно пет минути преди определеното време вади един шилинг, плаща сметката, внимателно слага рестото в джоба на жилетката си (като първо отделя едно пени за келнера) и се връща в кантората, откъдето, ако не е следобедът, в който пристига пощата от чужбина, излиза отново след около половин час. После си тръгва с обичайната бързина пеш към къщи – към малката задна стаичка в Излингтън, където пие чай, а може би и едновременно се развлича в разговор с момченцето на хазайката, на което понякога дава едно пени за успешно решените задачи по смятане. Понякога му се налага да занесе едно-две писма до дома на шефа си на Ръсел Скуеър и в такива случаи, като чуе гласа му, богатият бизнесмен се провиква от трапезарията: „Заповядайте, мистър Смит“, а мистър Смит, след като оставя шапката си до краката на един стол в антрето, влиза плахо и като го подканят снизходително да седне, внимателно прибира краката си под стола и сяда на значително разстояние от масата, като отпива от чашата си с шери, която най-голямото момче му налива. След като я изпие, той се изнизва заднишком от стаята в състояние на нервна възбуда, от което не може да се оправи напълно, докато не се намери отново на Излингтън Роуд. Хората като него са бедни и безобидни, доволни, но не и щастливи; с подтиснати дух и самочувствие, те може да не усещат болка, но и не знаят какво е радост.
Да ги сравним с една друга класа, които като тях нямат ни приятели, ни близки, но които сами са си избрали това положение в обществото. В повечето случаи те са на възраст, с побелели коси и румени лица, пристрастени към портвайна и високите ботуши и поради някакви причини, истински или измислени – по-скоро истински, най-главната от които е тази, че са богати, а роднините им бедни, – започват да се отнасят с подозрение към всички и се затварят като мизантропи в къщи, при което изпитват огромно удоволствие, като се мислят за нещастни, а в същност тровят живота на всеки, до когото се доближат. Такива хора може да видите навсякъде: в ресторантите ще ги познаете по недоволните им забележки и пищните обеди, в театрите – по това, че винаги седят на едни и същи места и оглеждат с присмех младите хора край тях, в църквата – по важността, с която влизат, и гръмкия глас, с който повтарят ответите по време на проповед, в компаниите – по това, че се нервират, докато играят вист, и не понасят музиката. Един стар господин от този тип ще обзаведе великолепно жилището си и ще трупа книги, сребро и картини не толкова за собствено удоволствие, колкото за да стои над тези, които имат желание, но не и средства, за да му съперничат. Той посещава два или три клуба, където е обект на завистта, ласкателствата и омразата на всички членове. Ако някой беден роднина, например женен племенник, се обърне към него с молба за дребна услуга, тогава той се нахвърля с искрено възмущение върху непредвидливостта на младите семейства, некадърността на съпругите, нахалството да се създава семейство, безсрамието да влизаш в дългове при годишен доход сто двадесет и пет лири и други непростими грехове и завършва своята проповед със самодоволен обзор на собственото си поведение и тънък намек за помощ от енорията. Един ден след вечеря той умира от апоплексия и оставя имуществото си на някоя обществена организация, а тя му издига възпоменателна плоча, върху която изказва възхищението си от християнския му начин на живот на тоя свят, както и пълната увереност в блаженството му на отвъдния.
Но след нашите особено любими приятели – файтонджиите, кочияшите и шофьорите на омнибуси, на които се възхищаваме пропорционално на тяхното спокойно нахалство и абсолютно самообладание – няма друга социална група, която да ни забавлява повече от лондонските чираци. Те вече не са организирана маса, обединена от твърда решимост да всяват ужас сред поданиците на негово величество всякога, когато им хрумне да вземат някоя обида присърце и тояги в ръце. Единственото, което ги обвързва сега, са договорите им, а що се отнася до тяхната дързост, нея лесно я възпира всеобщият ужас от Новата полиция (Новата полиция – така са наричали лондонската полиция веднага след реорганизацията й през 1829 г.), както и евентуалната перспектива за лежане на хладно в затвора, а сетне следствие и наказание. Те обаче си остават особена категория – много симпатична и преди всичко безопасна. Има ли някой, който да не ги е забелязвал по улиците в неделя? И кой друг може да ви покаже подобна безобидна игра на важност и величие като тези млади хора? Преди една-две седмици се разхождахме по Странд (Странд – една от главните улици в централната част на Лондон, букв. Крайбрежна) след една такава групичка и се забавлявахме с нея през цялото време. Бяха се появили откъм Сити, беше между три и четири часа следобед, и отиваха към парка. Бяха четирима, хванати ръка за ръка, с ръкавици от бяла ярешка кожа като на младоженци, носеха светли панталони с невиждани кройки и връхни дрехи, за които в английския език все още няма дума – някакъв хибрид между балтон и сюртук, с яката на едното, полите на другото и джобове като на никое от тях.
Всеки един от джентълмените носеше дебел бастун с голям пискюл на горния край, който от време на време завърташе елегантно, и цялата четворка, за да изглеждат безгрижни и непосредствени, стъпваха важно като парализирани, което беше ужасно смешно. Единият от групата имаше часовник с размери и форма почти като едра ябълка, пъхнат в джоба на жилетката му и който той старателно сверяваше с часовниците на „Сейнт Клемънт“ Новата църква, осветения часовник на Борсата и тези на „Сейнт Мартин“ и Сградата на конната гвардия. Когато най-сетне влязоха в парка Сейнт Джеймс, онзи, който беше с най-представителните ботуши, взе втори стол специално за краката си и се разположи върху този природен лукс за два пенса с вид, който срина всички различия между клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс (Клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс – Дикенс съпоставя модния клуб Брукс, намиращ се на Сейнт Джордж Стрийт, с евтиния и общодостъпен клуб Снукс и скъпия игрален дом Крокфърдс с евтиното увеселително заведение Багнидж Уелс, където играели на карти.).
Може да се смеем на такива хора, но те никога не ще предизвикат гнева ни. Те винаги са в добри отношения със самите себе си и, което следва напълно естествено, в добри отношения с всички около тях. Освен това са бледо отражение на големите светила и ако понякога в поведението им изпъква известна глупост, тя е далеч по-поносима от перченето на недозрелите контета от Куодрънт (Куодрънт – част от Риджънт Стрийт, където улицата прави завой.), бакенбардите на франтовете по Риджънт Стрийт и Пал Мал или изкуфялата галантност където и да е другаде.
От: „Избрани творби в 5 тома“, Том 5, Чарлс Дикенс, изд. „Народна култура“, София, 1984 г
Картина: Dickens's Dream (1875) by Robert William Buss; en.m.wikipedia.org
