Когато търсенето на нечий поглед се превърне в зависимост, любовта се трансформира в борба за власт

За прекомерната зависимост в любовта и отчаяното спускане по стъпалата на нуждата, съжалението, омразата и страха, споделено от книгата „Трите въпроса” на Хорхе Букай (Изд. Хермес)

(William Holman Hunt Painting „The Awakening Conscience”, 1853)

 

„Някой е спрял да те мами, а не да те обича.
Защо тогава страдаш, сякаш любовта му си загубил?”

Антонио ПОРИКИЯ (1885-1968), „Гласове”

В много отношения съзависимостта представлява най-висшата степен на патологична зависимост. Най-вече когато пристрастяването бива замаскирано като силна любов, а зависимото поведение се представя пред другия под лъжливия претекст: „Не мога да живея без теб", или преувеличената потребност от присъствието на любимия човек, представяна като: „Аз съм нищо, ако ти не си до мен".

Твърде често много от пациентите - както мъже, така и жени - казват:

- Но ако обичам някого, и то с цялото си сърце... Чувството, че не мога да живея без него, не е ли съвсем истинско и дори здравословно?

Винаги отговарям:

- Не. Никога не е здравословно... И най-лошото е, че не е и истинско.

Понякога, в пристъп на жестокост, добавям:

- Все пак може би не това е най-лошото. Най-лошото е, че няма нищо вярно в думите на някого, че НЕ може да живее без теб, въпреки че се кълне в противното. Съжалявам.

И пояснявам, че наистина съжалявам, макар да знам, че - както се пееше в една песен - „истината нивга не е тъжна, само е непоправима".

Неизбежната и тъжна истина е, че винаги, винаги може да живеем без другия... Винаги! И има двама души, които трябва да са наясно с това:

Аз и този, който е до мен.

Ужасно е някой да вярва, че не мога да живея без него или нея.

Още по-лошо е, ако започне да си мисли, че не може да ме напусне, защото бих умрял от мъка...

Ужасяващо е да планирам да заживея с някого, който е убеден, че съм незаменим в живота му. Тези мисли винаги са проява на стремеж към манипулиране и прекомерни изисквания към другия, които водят до пагубни последици.

Любовта винаги е положителна и прекрасна, в нея няма нищо отрицателно. И все пак в отношенията на съзависимост любовта бива използвана като извинение за нещо толкова нездраво, каквото е пристрастеността към другия. Тук обаче не става дума просто за недоразумение, а за лъжлив претекст. Истината е, че съзависимият не обича. Той се нуждае, изисква, зависи... но не обича.

Ако искаме да отговорим на първия жизненоважен въпрос и да разберем кои сме всъщност, ще е по-добре да се освободим от пристрастеността си към определени хора и да помогнем на любимия човек да преодолее своите зависимости.

Подобно на всички останали, и аз съм щастлив, когато хората, които обичам, също ме обичат и когато тези, които обичам най-силно, ми отвръщат със същото. В случай че не ме обичат, предпочитам да ми го кажат и да си тръгнат. А ако не се осмелят да ми го съобщят, нека си идат в мълчание. В това мое искане няма злонамереност, нито обида - чисто и просто не желая да съм край хора, които не искат да бъдат с мен...

Аз също предпочитам да избегна разочарованието от откритието, че човекът, когото обичам, не ми отвръща със същото. Знам обаче, че НЕ искам да избягам от болката по пътя на самозаблудата или като се преструвам на жертва и така манипулирам другия, за да остане до мен.

Но какво би станало, ако моят най-незрял, зависим и невротичен Аз вземе нещата в свои ръце и реши да не приеме твоето заминаване?

Тогава ще започна да се спускам надолу по стълбата, водеща към най-лошото у мен, ще потъвам във все по-непрогледна тъмнина с увереността, че търся светлината, която ще ми донесе срещата с теб.

Първото стъпало е да се опитам да се превърна в необходимост за теб. 

Започвам да ти давам всичко, което поискаш, стремя се да ти угаждам, поставям се на твое безусловно разположение, опитвам се да те направя зависим от мен. Целта ми е да създам отношения на пристрастяване и така замествам желанието си да бъда обичан с това да бъда необходим. Защото понякога чувството, че съм необходим, толкова много прилича на чувството, че съм обичан... Ако се нуждаеш от мен, ти ме търсиш, молиш ме за нещо, възлагаш ми задача и току-виж съм повярвал, че ме обичаш...

Но понякога, независимо от всички мои усилия да те накарам да изпиташ нужда от мен, изглежда, че не съм ти необходим. Какво правя тогава? Слизам едно стъпало по-ниско.

Опитвам се да предизвикам съжалението ти... Защото съжалението също прилича донякъде на любовта... И така, ако се престоря на жертва („Толкова те обичам, а ти нехаеш за мен..."), може би...

Твърде често минаваме по този път. Истината е, че по един или друг начин всички сме играли на тази игра. Може би не сме стигали толкова далече, че да предизвикаме нечие съжаление, но кой не е казвал: „Как можеш да ми причиняваш това?", „Не съм го очаквал от теб, толкова съм разочарован... Толкова ме боли...", „Няма значение, че не ме обичаш... Аз те обичам".

Но слизането надолу продължава...

Ами ако не получа твоето съжаление? Какво правя? Ще се примиря ли с безразличието ти?

Никога! Така и така съм стигнал дотам, ще се опитам поне да те накарам да ме мразиш.

Понякога човек пропуска някой от тези етапи... Взема две стъпала наведнъж и от стремежа да бъде необходим скача направо на омразата, като пропуска междинните стадии. Защото това, което не може да понесе, е безразличието.

Понякога човек се натъква на лоши хора, толкова лоши, че... дори не искат да ни мразят! Ама че подлеци, нали?! Колкото до мен, не стига че съм отприщил най-лошото в себе си и искам поне да ме намразиш, но така и не го постигам. Тогава какво?...

Спуснал съм се почти до подножието на стълбата. Какво правя?

Тъй като завися от теб и от това как гледаш на мен, отново решавам, че ще направя всичко, само и само да не се налага да понасям безразличието ти. С тази мисъл слизам по последното стъпало в опита си да ти вменя зависимост: опитвам се да те накарам да се страхуваш от мен.

Да се страхуваш от това, което мога да причиня на някого другиго или на себе си (размечтавам се как ти насаждам чувство на вина и те принуждавам да мислиш за мен...).

Когато търсенето на нечий поглед се превърне в зависимост, любовта се трансформира в борба за власт и тогава се поддаваме на изкушението да се поставим в служба на другия, да манипулираме мъничко съжалението му, да предизвикваме гнева му, дори да заплашваме с изоставяне, тормоз или със собственото ни страдание... Толкова болезнено е да приема, че не ме обичаш, но това винаги ще е по-добро от мисълта, че оставаш до мен с цената на измама.

От: „Трите въпроса”, Хорхе Букай, Изд. Хермес
Картина: William Holman Hunt Painting „The Awakening Conscience”, 1853; chinaoilpaintinggallery

7303 Преглеждания