Склонността на съвременните жени да нормализират ненормалното ♥ Клариса Пинкола ЕСТЕС

(Jeanne Hebuterne by Amedeo Modigliani)

Капанът ~ Преструване, опити да сме „добри“, нормализиране на ненормалното

Като се опитва да е „добре“, жената затваря очи за всичко безмилостно, извратено или вредно около себе си и просто „се мъчи да се примирява“. Опитите й да приеме това ненормално състояние още повече нараняват инстинктите й да реагира, променя и въздейства върху неправилното, несправедливото.

Ан Секстън* писа за „Червените обувки“ в едноименното си стихотворение:

Стоя на площада
на мъртвия град
и завързвам червените обувки…
Те не са мои.
На майка ми са.
А преди това са били на нейната майка.
Предавани по наследство,
но крити като позорно клеймо.
Домът и улицата, на които принадлежат,
са скрити, скрити са и всички жени…

Като се опитва да е добра, примерна и покорна пред лицето на вътрешна или външна опасност, за да скрие важна психична или реална ситуация, жената се лишава от душа. Тя се откъсва от своето познание, от способността си да действа. Подобно на детето в приказката, което не възразява гласно, което се мъчи да скрие своя глад, което се опитва да се престори, че нищо не го измъчва, съвременните жени проявяват същата склонност да нормализират ненормалното. Това явление е присъщо на повечето култури. Нормализирането на ненормалното кара духа, който при нормални обстоятелства незабавно ще поправи положението, да изпадне в немощ, самодоволство и накрая в слепота.

Едно важно проучване до голяма степен обяснява загубата на женския инстинкт за самосъхранение. В началото на 60-те години на XX век някои учени проведоха експерименти с животни, за да получат информация за „инстинкта за бягство“ при хората. В един от опитите те пуснали електричен ток по дясната половина от пода на клетка, в която затворили куче. И кучето бързо разбрало, че трябва да стои в лявата част на клетката.

Със същата цел пуснали ток по лявата половина на пода на клетка. Кучето веднага се ориентирало. След това учените започнали да пускат променливи електрични импулси по целия под на клетката. Отначало кучето се объркало, после изпаднало в паника и накрая се предало, легнало и престанало да се опитва да избяга.

Ала това не бил краят на експеримента. Отворили вратата на клетката, като очаквали кучето да се втурне навън, но то останало неподвижно. Учените заключили, че когато е подложено на насилие, животното е склонно да се адаптира към него и когато насилието престане или животното има възможност да се освободи, инстинктът му за бягство до голяма степен е вече притъпен.

От гледна точка на дивата женска природа именно това нормализиране на насилието и състоянието, което въз основа на тези експерименти учените наричат „усвоена безпомощност“, принуждава жените не само да остават при своите партньори алкохолици, груби шефове и групи, които ги експлоатират и тормозят, но и ги карат да се чувстват неспособни смело да защитят позициите си, своето изкуство, своята любов, начина си на живот, политическите си разбирания.

Нормализирането на ненормалното дори когато има убедителни доказателства, че то вреди на човек, се отнася за потискането на физическата, емоционалната, творческата, духовната и инстинктивната природа. Жените се сблъскват с този проблем винаги, когато са в такова състояние, че не могат да защитят душевния си живот от културна, психична или друга намеса.

От психична гледна точка ние свикваме с атаките срещу нашата дива природа. Приспособяваме се към насилието срещу познавателната природа на психето. Опитваме се да сме добри, докато нормализираме ненормалното. В резултат на това изгубваме способността си да се освободим. Изгубваме способността си да се борим за елементите на душата и живота, които най-много ценим. Когато сме омаяни от червените обувки, ние забравяме всички важни лични, културни и екологични проблеми.

Когато човек се откаже от градения от самия него живот, настъпва такава загуба на смисъл, че се наблюдават всевъзможни наранявания на психето, природата, културата, семейството и т.н. Нараняването на природата се придружава от тежки психични травми. Хората не са и не могат да се разглеждат отделно едни от други. Когато една група твърди, че дивото е лошо, а друга група застъпва противоположната позиция, нещо категорично не е наред. В инстинктивното психе Дивата жена поглежда към гората и вижда дом за себе си и за всички хора. Други обаче могат да погледнат към същата гора и да си представят, че отсичат дърветата и пълнят джобовете си с пари. Това е сериозно увреждане на способността да живееш и да оставиш всички да живеят.

В моето детство, в началото на индустриалните престъпления срещу земята през 50-те години, един танкер потъна в Мичиганското езеро. След един ден на плажа майките трябваше да търкат децата си със същата сила, с каквато обикновено търкат дъсчените подове. Години наред човек не можеше да плува в езерото, без да се покрие с мазут. Децата, които строяха пясъчни замъци, загребваха шепи лепкава черна каша. Влюбените вече не можеха да се целуват на пясъка. Страдаха кучета, птици, водни животни и хора. Имах чувството, че са бомбардирали моята църква.

Нараняването на инстинкта, нормализирането на ненормалното – това беше причината майките да търкат петната от онзи мазут, а по-късно и от другите грехове на фабрики, рафинерии и леярни. Объркани и смутени, жените сподавяха своя справедлив гняв. Повечето бяха свикнали да не са способни да пречат на такива събития. Налагаха се ужасни наказания за нарушаване на мълчанието, за бягство от клетката, за посочване на злините, за призиви за промяна.

От подобни събития, случили се през нашия живот, можем да видим, че когато жените не говорят, когато не говорят достатъчно хора, гласът на Дивата жена замлъква и светът се лишава от естественото и дивото. Лишава се от вълка и мечката. Лишава се от песните, танците и творчеството. Лишава се от любовта и възраждането. Лишава се от чистия въздух, водата и гласовете на съвестта.

Но в онези дни, а често и днес, въпреки че изпитваха копнеж за дива свобода, жените външно продължаваха да са „оковани за своите перални“, както пише Силвия Плат. Те перяха и плакнеха дрехите във вода, прекалено гореща за човешки ръце, и мечтаеха за друг свят. Когато инстинктите са наранени, хората „нормализират“ несправедливостите, насочени срещу тях, срещу децата и любимите им, срещу земята им, срещу техните богове.

Това нормализиране на шокиращото и болезненото се отхвърля чрез възстановяване на наранения инстинкт. Когато инстинктът е възстановен, цялостната дива природа се завръща. Вместо да танцуваме в гората с червените обувки, докато животът ни изгуби смисъл, ние можем да се завърнем към стария си, изграден от самите нас, пълноценен живот, да поправим собствените си обувки и да продължим по собствения си път.

Бележки:
* Ан Харви Секстън (1928-1974) – американска поетеса. 
...
Из: „Бягащата с вълци“, Клариса Пинкола Естес, ИК „Бард“, 2010 г.
Картина: Jeanne Hebuterne by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery