„Когато правим нещо, да не мислим за повишения, юбилеи, портрети в пресата. Тая добродетел беше веруюто на възрожденците.“
(1919 ~ 1966)
От двете страни на пропастта
Той е стар народен учител от Битоля. Името му е на човек, който в тишината на живота си е изградил огромни дела. Нито в класната стая, нито в своето бедно съществувание, той не е търсил пари. Пенсията не е била за него край на духовния ритъм, умствена смърт.
Научих, че този учител открил в Битоля безплатно неделно училище за българското четмо и писмо. Там щял да събира своите братя, които са забравили в злокобния звън на оковите своя роден език.
Като своя велик предшественик свети Климент, той ще говори, ще учи децата, жените, старците и мъжете на Битоля. И като друг също велик безсмъртник, ще пробуди осакатените души:
Българино, знай своя род и език!…
Най-голямата наша добродетел трябва да бъде тихият труд. Когато правим нещо, да не мислим за повишения, юбилеи, портрети в пресата. Тая добродетел беше веруюто на възрожденците. Тая добродетел е най-достойното украшение на стария битолски учител, на тоя истински възрожденец в нашата лишена от романтика действителност.
Той е неизвестен. Но когато споменем името му, бих искал да го запомнят всички и да свалят шапки.
Казва се Ал. Д. Пиронков.
Когато пиша с такава радост за героичния и скромен учител от Битоля, спомням си, уви, за един друг. Всички знаете неговото име. Минава ли, би трябвало и тротоарите да му се покланят - толкова е знаменит! Той е професор.
Ето го, изкачва се самоуверено по каменните стъпала на ректората. отваря една врата, влиза в библиотеката. Посред грамадните томове, натъпкани с наука и мъдрост, смирено се свиват двама селяни. Седнали са на края на столовете, а в краката им оставени шарени дисаги. Това са бащата и майката на библиотекаря, дошли от някое далечно село, да се порадват на учения си син, дясната ръка на професора.
Но той се спуща настръхнал като буря върху тях:
- Как? Кой ви позволи? Как смеете да влизате тук?
Хорицата стават объркани. Синът потъва в земята.
- Вън! Вън! Вън! - крещи ученият мъж.
Те излизат, а след тях и библиотекарят. В очите му има сълзи. И не се връща повече.
Професорът не се казва Христофор Белковски. Той няма нищо общо с героя на Алеко Константинов от разказа „Пази Боже сляпо да прогледне”… Бих добавил само, че той е автор на книга за селото.
От двете страни на пропастта. Каква страхотна бездна!
Публикувано във в. „Литературен глас”, 29 октомври 1941 г.
Снимка: Веселин Ханчев (1919-1966)
