„Човекът е узнал, че колкото и да е удобно да стоиш спокойно на едно място, все пак задържането на живота разрушава истинското му предназначение и същинската цел на човешкото съществувание.“
Самоосъществяване в дела
Само тези, които са разбрали, че радостта намира своя израз в закона, могат да минат отвъд него. Не че ограниченията му са престанали да съществуват, а защото законът е станал за тях въплъщение на свободата. Освободената душа приема на драго сърце ограниченията върху себе си, защото ги чувства като откровение на една безкрайна сила, чиято радост е в творчеството. И наистина там, където няма ограничения, където царува хаосът на беззаконието, душата престава да бъде свободна. Там тя е накърнена, откъсва се от безкрайното, агонизира в грях. Всякога, когато душата, подмамвана от изкушението, се освободи от ограниченията на закона, тя вика уплашено като дете, което е изгубило подкрепящите го ръце на майка си: „Не ме оставяй да падна! Дръж ме - моли се душата, - вържи ме с връзките на закона, вържи ме отвътре и отвън, дръж ме здраво! Нека чрез връзките на закона бъда свързана с твоята радост, закриляй ме от смъртната разпуснатост на греха!“
Някои мислят, че законът е пълна противоположност на радостта и вземат опиянението за радост; мнозина други пък смятат, че делото е противоположно на свободата. Щом то е в областта на материята, това означава ограничаване на свободата на душата - разсъждават те. Но ние не бива да забравяме, че както радостта намира израза си в свободата, така и душата намира свободата си в делото. Понеже радостта не може да намери своя смисъл само в себе си, тя се нуждае от външна дейност. Човешката душа постоянно се освобождава от собствената си обвивка, като действа; ако беше иначе, тя не би предприела доброволно нищо.
Колкото повече действа човек и извиква на живот това, което е скрито в него, толкова повече се доближава до своята цел. Чрез действието той става все по-ясен за себе си и за другите; той разбира истинската си същина в новите форми на своята многообразна дейност в обществото. Така се доближава до свободата.
Свободата не е в мрака и в неизвестността. Няма по-ужасно робство от робството на тъмнината. За да избяга от тъмнината, семето се мъчи да покълне; по същата причина и пъпката става цвят. За да се освободят от обвивката на неопределеността, мислите и представите у нас търсят постоянно възможност да се изявят в някаква външна форма. Така и душата ни, за да излезе от мъглата на неопределеността, си създава постоянно нови области на деятелност и нови форми на действие, дори такива, които не служат на целите на нейния земен живот. Защо? Защото се стреми към свобода. Тя иска да се самоопознае, да се осъществи.
Когато човек унищожава блатата, пълни със зараза, и ги превръща в градини, красотата, която освобождава по тоя начин от затвора на грозотата, е красота на собствената му душа: ако не й даде тази външна свобода, той не може да я освободи и вътре в себе си. Когато на мястото на беззаконието в обществото той въдворява закон и ред, тогава доброто, което освобождава от властта на злото, е доброто на неговата собствена душа: ако не го освободи вън от себе си, то няма да намери свобода и вътре в него. Така човек е постоянно зает да освобождава чрез дела силите си, красотата си, добротата си, душата си. И колкото повече успява в това, толкова повече расте в собствените си очи, толкова по-широко става полето, в което се самоопознава.
Упанишадите казват: Само когато си дееспособен, ще пожелаеш да живееш 100 години. Така твърдят вкусилите обилно от радостта на душата. Познали нейната същност, те никога не говорят с плачевен тон за горестите на живота или за робията на труда. Те не приличат на повяхнало цвете, което едва се държи на стъблото си и клюмва преди да даде плод. Те се залавят с всичките си сили за живота и казват: „Няма да се пуснем, додето плодът не узрее.“ Те искат чрез радостта си неуморно да се самоизразяват в живота и в делата си. Мъките и грижите не ги плашат, те не падат в праха под товара на собственото си сърце. С вдигната глава, като победители - герои, те крачат през живота, виждайки се и показвайки се в блясъка на душата си, който извира между радостта и грижата. Радостта на живота им е в съгласие с радостта на онази сила, която движи вечната игра на съзиданието и разрушението във Вселената. Радостта от слънчевата светлина, радостта от свежия въздух, която се смесва с радостта на живота им, създава у тях и около тях някаква сладка хармония. Именно те казват: Само когато си дееспособен, ще пожелаеш да живееш.
Тази радост от живота, тази творческа радост на човека е неговата абсолютна същност. Тя не е измама. Отхвърлим ли я, не можем да тръгнем по пътя на самоосъществяването. Няма да постигнем безкрайността, няма да постигнем изобщо нищо с празнотата на бездействието.
Не е вярно, че човек работи само по принуда. Ако от едната страна е принудата, от другата е удоволствието; от една страна работата се диктува от нуждата, но от друга изпълнението е доброволно. Тази е причината, поради която човек успоредно с прогреса на цивилизацията, увеличава и задълженията си и делата, които доброволно твори. Някои мислят, че природата му създава достатъчно работа, за да го държи винаги зает, че тя го шиба с камшика на глада и жаждата и го тика към смъртта. Но не, това не е достатъчно за човека; той не може да се задоволи само с онова, което природата му предписва да върши, заедно с птиците и животните. Той трябва да надмине всичко именно в делата. Никое създание не действа с такива усилия, както човекът; той си създава широко поле за дейност в обществото и работи в него постоянно; строи и събаря, създава закони и ги отменя, трупа маса материали, измисля, търси и страда. На това поле той е водил най-големите си сражения, печелил е постоянно нов живот, прославил е и смъртта; той е далече от мисълта да отбягва трудностите, доброволно е вземал върху си товара на нови мъки и неволи.
Човекът е открил истината, че не е абсолютно затворен в клетката на непосредствено заобикалящата го действителност, че той е по-велик от настоящето си; узнал е, че колкото и да е удобно да стоиш спокойно на едно място, все пак задържането на живота разрушава истинското му предназначение и същинската цел на човешкото съществувание.
Човек не може да понася разрушението и затова се мъчи и страда да надрасне своето настояще, да стане това, което още не е. В тази мъчителна работа се състои величието и славата на човека; понеже знае това, той не се опитва да ограничи полето на своята дейност, а е постоянно зает да разшири границите му. Понякога отива толкова далече, че има опасност работата му да изгуби смисъла си. Втурвайки се ту напред, ту назад, той създава страшни водовъртежи - водовъртежи на егоизъм, на гордост и на власт. Ала докато потокът на живота му не е изгубил силата си, все още няма никаква опасност; препятствията се преодоляват, а безполезните натрупвания от дейността му се разпиляват и отхвърлят настрана; стремителната сила сама поправя грешките си. Само когато потокът спре и душата заспи, тогава нейните неприятели вземат надмощие, препятствията се натрупват така, че не могат вече да се преодолеят. Ето защо, нашите учители са ни внушавали, че за да работим, трябва да живеем, а за да живеем, трябва да работим; защото животът и трудът са неразривно свързани.
Същност на живота е да бъде несъвършен; той трябва да излезе вън от себе си. Неговата реалност е в постоянната обмяна на вътрешното с външното. Тялото трябва да поддържа разнообразните си контакти със светлината и въздуха, за да живее; не само да печели жизнена сила, а и да я изявява. Помислете само колко много е заето то със своята вътрешна дейност; ударите на сърцето не бива да спират нито за секунда, стомахът, мозъкът трябва да работят непрекъснато. Ала и това е недостатъчно; тялото работи непрестанно и навън. Животът го води навън към един безкраен танц, безкрайно редуване на работа и игра; тялото не може да се задоволи с кръговрата на вътрешната си система; радостта му достига пълнота, само когато започне да действа и навън.
Същото е и с душата. Тя не може да живее само с чувства и представи. Тя винаги се нуждае от външни неща, не само за да храни вътрешното си съзнание, а и за да се прояви в действие; не само да получава, а и да дава.
Избрано от: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Илюстрация ~ Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore
