За упованието в Бога и вярата на лечителя в силата на иконите, споделено от журналиста и писател Яков Янакиев в книгата му „Чудесата на Петър Димков“ (Изд. Милениум).
Лечителят и отношението му към иконите
Петър Димков смята, че един истински зограф може да „закодира“ в изписвания образ нещо от своята духовна сила, което помага на молещия се. Има и друго - съзерцавайки изобразения светец, ти се съсредоточаваш, вглъбяваш и по-лесно стигаш до по-висшите сфери, а и самият светец те дарява със своето невидимо, но благотворно излъчване.
И до сега в дома, в стаята на лечителя, над леглото му, стои едно иконостасче с кандилце, което е горяло непрекъснато. Там се е „свързвал“ с висшите духовни йерархии, пред него е изповядвал най-съкровените си мисли и е благодарял за големите благодати, които са му дадени.
Една голяма олтарна икона от 13-ти век родът Димкови носи от Горно Броди, Серско - тя е свързана с всичките им митарства и докато е жив лечителят, около нея се е въртял духовният живот на цялото семейство, пред нея са се вземали всички важни решения. Сега е в дома на внука му д-р Петър Димков, който продължава и името, и делото на именития си дядо.
Както вече споменахме, по времето на петербургската холера Димков носел муска, приготвена от майка си и искрено вярвал, че точно тя го е спасила. И през трите войни, в които участва, той винаги носи муска. Това за някои може да са „бабини деветини“, но за него определено не са. Нямаме представа какво е имало в нея, но знаем какво съдържат муските, които по-късно при една епидемия от детски паралич, той прави за децата си: скилидка чесън, две-три зърна черен пипер, също толкова карамфил и парченце камфор.
При обявяването на Балканската война обаче майката на Петър Димков решила, че освен муската ще му трябва и нещо друго, с още по-голяма защитна сила. Тя го благословила и му подарила малка икона на Света Богородица с метален обков. Носел я винаги в горния джоб на куртката си, до сърцето. Тази скъпа реликва се е загубила някъде и наследниците на Димков не могат да си спомнят как точно е изглеждала, но друго е важно - обковът бил деформиран и разкъсан от куршум. От този куршум, който отивал право в сърцето му, но рикоширал в иконката. Тя го е спасила.
Има и една друга история, пак свързана с икона. След Европейската война и злощастния за България Ньойски мирен договор, както знаем, армията ни е драстично намалена, а много от офицерите - съкратени. Съкратен бил и майор Димков - съвсем скоро след женитбата му с Мария Симова. Младоженците трябвало да търсят някакъв поминък и заминали за Виена - Мария да учи при майсторките на дамски шапки, а Петър да кара курсове по счетоводство. Насочили се към професии, които няма да практикуват никога през живота си. След войната в Австрия инфлацията била страшна. Всички пазарували с купони, срещу които получавали минимални дажби. Семейство Димкови нямали пари и за отопление - четели, завити двамата в леглото. Един ден, като се показало слънцето, седнали в парка на припек, учели нещо, сетне си тръгнали. Разнежена от слънчевите лъчи, Мария си забравила чантичката на пейката. Вътре имало едно портмоненце, а в него някаква мизерна сума пари и купоните, които били всъщност животът им. И когато разбрали, че чантичката я няма, просто онемели, защото това означавало съвсем да умрат от глад. Хукнали веднага към парка, но тяхното съкровище го нямало. Привечер на вратата се почукало, един възрастен мъж потърсил Мария и казал: „Видях по документите, че сте чужденка, че сте толкова млада и разбрах, че няма да преживеете без тези купони. И тръгнах да ви търся“.
Добрият човек върнал всичко - имало там и една златна иконка, подарена на Мария от майка й, която носела като колие и не помнела защо я е свалила. После цял живот я пазела като скъп спомен и винаги, щом я докоснела, си спомняла с благодарност човека, който си останал човек при целия глад, студ и мизерия в една разорена страна. Сега я носи дъщеря им Лили Димкова и казва, че оня незнаен виенчанин винаги присъствал в молитвите и на двамата й родители.
Когато през 1944 г. започват бомбардировките над София, при сигнал за тревога семейство Димко- ви винаги слизали в мазето. Къщата била с гредоред, нямала бетонна плоча и ако падне бомба, мазето не би ги спасило, но поне от летящи парчета би могло да ги скрие. Единственото предпазно средство, което вземали със себе си, била една малка икона на Света Богородица с младенеца, която им донесъл от Божи гроб дядо Иван - бащата на лечителя. Там, в мазето, всички се скупчвали около иконата и се молели. Лили Димкова си спомня, че неизменно шепнели молитвата „Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсме- ртни, помилуй нас“.
Веднъж след края на нападението тя чула баща си да казва на майка й: „Знаеш ли, Мими, ако аз попадна в бомбардировка и съм навънка, спокойно ще седна на земята и ще се моля. Толкова силно е в мен упованието в Бога, та знам, че нищо няма да ми се случи“.
Избрано от: „Чудесата на Петър Димков“, Яков Янакиев, изд. „Милениум“, 2009 г.
Снимка: lilidimkova.com
