„Без почит, без чувството за светостта на всичко около нас, светът става студен и пуст, механичен и хаотичен, а това носи отчуждение и насилие.“
Почит
Смятаме живота за евтин. Този начин на разбиране властва над всичките ни възприятия. Когато погледнем животинското царство например, виждаме всичко, ставащо в него, като потвърждение на оценката ни за живота. Виждаме как животните взаимно се убиват и изяждат и стигаме до заключението, че по-слабите форми на живот съществуват единствено за да служат за храна на по-силните. Оправдаваме начина, по който експлоатираме живота, със своето разбиране, че природата е създала нещата по такъв начин. Осакатяваме и убиваме. Създаваме ситуации, в които милиони хора умират от глад, докато ние държим житото си в силажни ями и изливаме млякото в канализацията. Смятаме другите за плячка, която ще задоволи емоционалните и физическите ни нужди. Казваме: „светът е безмилостно жесток“ и за да оцелеем, трябва да измамим другите, преди те да са ни измамили. Гледаме на живота като на състезание, в което има победители и победени, и нищо не е в състояние да ни обуздае, когато се чувстваме застрашени.
Държанието и ценностите ни до такава степен са формирани от нашето непочтително отношение, че не знаем какво е да изпитваш почит. Когато проклинаме съперника си или лишаваме от сила някой друг човек, ние се отдалечаваме от почтителността. Когато се стремим да получим, а не да дадем, ние се трудим без почтителност. Когато се борим за сигурност за сметка на сигурността на друг човек, ние се лишаваме от закрилата на почитта. Когато преценяваме някой като по-висш, а друг - като по-нисш, ние се отклоняваме от почтителното отношение. Когато съдим себе си, правим същото. Бизнесът, политиката, образованието, сексът, изграждането на семейството и личните отношения, когато не са изпълнени с почит, винаги водят към един и същ резултат - хората биват използвани от други хора.
Човешкият род е станал арогантен. Смятаме, че можем да се разпореждаме със земята като със своя собственост. Замърсяваме почвите, океаните, атмосферата, за да задоволим нуждите си, без да мислим нито за нуждите на другите живи същества на тази планета, нито за самата планета. Смятаме, че ние сме съзнателни, а вселената - не е. Мислим и действаме, сякаш нашето съществуване като живи сили във вселената ще приключи с този живот и сякаш не сме отговорни нито за другите, нито за вселената.
За изпълнения с почит човек не е възможно да експлоатира приятелите, колегите, града, нацията или планетата си. Почтителните хора не са способни да създадат кастовите системи, детския труд, парализиращия газ, нито ядреното оръжие. Затова не е възможно един почтителен човек да натрупа кармата, която подобни неща създават.
Защо става така? Какво е почитта?
Почитта е да контактуваш дълбоко с живота до степен, която е далеч отвъд черупката на формата, и да навлезеш в същността. Почитта е да се свържеш със същността на всеки предмет, човек, растение, птица и животно. Това е общуване с центъра на тяхното съществование. Дори ако не можете да усетите същността, достатъчно е да знаете, че формата, черупката, е просто един външен слой и че под нея се крие истинската сила и есенция на човека или съществото. Точно пред нея се отнасяме с почит.
Прекланяме се пред процеса. Разгръщането на живота, процеса на узряването, процеса на израстването и натрупването на сила - към всички тях трябва да се подхожда с почит.
Почитта е отношението на благоговеене пред живота. Не е необходимо да сте човек, притежаващ истинска сила, за да се отнасяте внимателно към живота и да го обичате. Има много хора, които не притежават истинската сила, но са изпълнени с почит. Те не виха навредили на нищо. Често те са най-състрадателните и любещи хора, защото са изстрадали най-много. Дали човек е изпълнен с почит или не, зависи основно от това дали приема принципа за светостта на живота, независимо как самият той определя светостта.
Почитта е просто усещането, че приемате целия живот като изконно ценен.
Почитта не е уважение. Уважението включва оценката. То е нашият отклик, когато виждаме у някой човек качества, на които се възхищаваме или на които са ни научили да се възхищаваме. Качествата, на които се възхищава една култура, може да не съвпадат с качествата на друга, или на подгрупа или друго поколение на същата култура. Следователно онова, което някои хора уважават, може да не е обект на уважение от страна на други. Възможно е да уважавате един човек, а да не уважавате друг, но не е възможно да почитате един човек, без да почитате всички.
Почитта е начин на възприемане, но това е един свещен начин на възприемане. Ние не сме свикнали да възприемаме светостта постоянно. Отнасяме се със свещена почит към религията, но не и към еволюционния процес, нито към процеса на обучение на човешкия живот. Затова не подхождаме към нуждата да се учим и към уроците от всички преживявания в своя живот с разбиране за тяхната цел на фона на духовното развитие. Да се възприемат нещата по този начин е истинска почит, понеже това ни позволява да погледнем какво изживяваме и да го видим в рамките на еволюцията и от позицията на съзряването на собствения си дух. Това е истинска почит, понеже ви позволява да осъзнаете всички еволюции, протичащи едновременно с вашата, във всички области на живота. Можете напълно да ги оцените или поне да погледнете тяхното разгръщане по различен начин.
Само когато гледаме през очи, в които няма почит, може да възприемем системата на взаимно изяждане между животните например като жестока, а не като система, в която видовете се учат взаимно да си дават, където има обмен и споделяне на енергиите между царствата. Това е екология - естественото разпределение на енергията между царствата. Единствено нашето царство, човешкото, иска да складира енергия, да използва много повече, отколкото му е необходимо, и да трупа останалото и така балансът драстично се нарушава. Ако всеки един от нас взема само онова, от което се нуждае за деня, всичко ще е съвършено. Животните не складират като нас освен за зимата.
Като подходим към живота с почит, ние сме в състояние да постигнем силата и да загърбим жестокостта. Като работите върху постигането на почтителност, вашата склонност да вредите на околните и на другите форми на живот намалява. Като добиете усещане за почит, вие разбивате способността да размишлявате по-дълбоко върху стойността на живота, преди да обвържете енергията си с някакво действие. Когато сте напълно изпълнен с почит, дори да не сте истински силен, вие не можете да навредите на живота. Когато човек не изпитва почит, липсата на сила може да представлява едно много жестоко преживяване, понеже немощният човек е изплашен, а ако един изплашен човек няма почит, той ще наранява или ще убива безразборно.
Ако можехме да погледнем на живота с почит и да разберем своя процес на развитие, бихме започнали да благоговеем пред физическия живот и да крачим по земята с по-дълбоко чувство на благодарност. А днес има милиарди хора, изпълнени със съжаление, че са на тази земя, страдащи от всепоглъщаща болка, отчаяние, обезсърчение, потиснатост, глад и болести. Те властват на нашата планета. Всички тези веди произлизат главно от факта, че хората живеят без почит.
Почитта е чувство на душата. Единствено личността може да възприема живота без почит. Почитта е естествен аспект от истинското придобиване на сила, понеже душата се прекланя пред целия живот. Следователно когато личността е в съгласие с душата, тя не може да възприеме живота, без да изпитва почит. Когато подхождате към живота с почит, вие не само защитавате душата от кармичните последствия, създадени от някои други самоличности на душата, които не уважават живота, а също правите крачка към постигането на хармония между личността и душата, понеже така извиквате един аспект на душата директно в материалната среда.
Какво означава на практика решението да подходим към живота с почит?
Това означава да поставим под съмнение възприятията и ценностите на петсетивния свят, в който няма почит. Това не винаги е лесно, особено за мъжете, които са възпитани да трупат външна сила. Един мъж, притежаващ истинска сила, не се смущава, нито се чувства по-малко мъжествен от това, че проявява загриженост за живота и за множеството същества на нашата планета. Точно това е енергията на почитта. Следователно решението да се отнасяме към живота с почит често изисква смелост не само от мъжете, но и от жените, приели тези ценности.
Решението да станеш изпълнен с почит човек е в основата си решение да станеш духовен човек. Да живееш с почит означава да желаеш да кажеш: „това е живот, не бива да му вредим“ и „тези хора са наши братя и сестри, не бива да ги унищожаваме“, и думите да излизат от сърцето ни. Означава да преосмислим начина, по който се отнасяме към животинското царство, което така търпеливо ни служи. Означава да осъзнаем правата на земята. Нашият род дори не е стигнал до идеята, че земята има права.
Многосетивната личност се разбира единствено в атмосферата на почитта. Тя носи чувство на богатство, пълнота и ськровеност на съществуването. Тя носи състрадание и милостиви дела. Без почит, без чувството за светостта на всичко около нас, светът става студен и пуст, същевременно механичен и хаотичен, а това носи отчуждение и насилие. За нас не е естествено да живеем без почит, понеже това ни отделя от същинската енергия на душата.
Почитта неизменно извиква на преден план търпението. Нетърпеливостта е желанието първо да задоволите своите нужди. Когато те са задоволени, тогава имате търпение за нуждите на другите, нали? Един изпълнен с почит човек благоговее пред живота във всичките му форми и проявления. Мислите му не текат по начина, характерен за нетърпеливостта.
Почитта позволява да се достигне до неосьждаща справедливост. Душата не съди и затова, извирайки да подходи към живота с почит, личността извира да изяви още една от характеристиките на душата в материалната действителност. Уважаващият човек не може да смята, че стои над друг човек или над друга форма на живот, понеже почитащият човек вижда божественото във всички форми на живота и благоговее пред него.
Без почит нашият живот е брутален и разрушителен. С почитта животът ни става състрадателен и пълен с обич. Рано или късно ще започнем да се прекланяме пред живота. Ние избираме кога ще стане това и какво ще е качеството на преживяването, от което ще се учим.
Избрано от: „Мястото на душата“, Гари Зукав, изд. „Сарасвати“, 2000 г.
Картина: Bathers by Kazimir Malevich; chinaoilpaintinggallery
