„Знаещият приема и светлината и сянката, но за незнаещия и двете са тъмнина. Небесен дар е да бъдеш от тия, които знаят.“
Водачът
Най-често ние търсим онова, което е пред очите ни, или пък искаме да ни кажат неща, които са изречени отдавна. Не само отделните хора, но и цели народи понякога изпадат в гъстата мрежа на илюзиите и не могат да излязат оттам, защото не познават най-простите и най-необходимите истини.
Колко е тъжно това, че ние копнеем по неща, които са до нас. Приличаме на слепия, чиято душа жадува по светлината и тогава, когато неговите мигли изгарят от слънце, а взорът му - безжизнен и пуст - потъва в безкрайната бездна на мрака.
От ранина до залез, от младенчество до късни старини, човек се мъчи да налучка пътя си сред подмолите и хитрите примамки на заблудата. Напряга мишци, отправя взор, пробира път, ликува за момент, а други път дълго страда. Хиляди и хиляди ценности протичат между пръстите на човешката алчна ръка, но нито една от тях не оставя следа в душата, защото човекът още не е познал най-драгоценния бисер на различаването, за който говорят мъдреците.
Както мореплавателят, който без компас, без слънце или без кроткия блясък на съзвездията, би загубил път сред безкрайната шир на океана, така и ние се загубваме сред „океана“, ако нямаше спасителните знаци по пътя, които ни отбиват от пропастите на катадневния живот.
Човек търси своя водач и своя пастир и го не познава още, макар че той отдавна тропа на сърцето му. Глух за тоя зов, той въздига в кумир друг, който носи измамния хашиш на страстите и възвестява гняв вместо кротост, омраза вместо обич.
Защо човек обича повече измамите, отколкото истината? На тоя въпрос не отговарят и мъдреците, защото измамата, според тях, е така неизбежна, както е неизбежна сянката, която отмята от себе си всеки осветлен предмет. Вгледайте се наоколо - казват тия, които имат зрящи очи - и ще видите, че само поради сенките, предметите стават видими и ясно откроени върху безличния фон на небитието. Но нали светът се състои от едни, които знаят и други, които не знаят, трудно е за незнаещите да познаят истината без греха и страданията, които носи той. Знаещият приема и светлината и сянката, но за незнаещия и двете са тъмнина. Небесен дар е да бъдеш от тия, които знаят.
Ти ще бъдеш често сам в живота си, но в тая самота ще чувствуваш присъствието на милионите синове на светлината. И няма училище, което да те направи знаещ, ако си духовно сляп. Знанието на духа разкрива истината сама по себе си, без напрягане и без шум. Както сутрин, при изгрева на слънцето, огрятата страна на земята се освобождава от мрака и кошмара на миражите, така и човек, който е получил вътрешната светлина, е на ясно по всичко в живота, без сам да си даде сметка, как е дошло това изясняване.
Направете опит: Намерете един природно умен човек, който иде направо от народа и на неговия език се опитайте да му говорите дори и за най-отвлечените работи. Вие ще се уверите, че тоя човек ще ви разбере отлично в своето чистосърдечно мълчание. Но един друг, с претенции на учен, не може да разумее нито най-простата житейска или духовна истина, ако е вътрешно сляп.
С такъв не можете да размените нито една мисъл, без да усетите противодействието от страна на неговата духовна първобитност. У такъв човек знанията не само не способствуват за духовното просветление, но най-често спъват тоя процес. Той е обременен с формални знания, които му пречат да бъде мъдър.
И така, в същност, ние имаме два вида хора: едните, които знаят, а другите - които не знаят. Тия, които знаят, са хората, които не мислят, че знаят и са готови да се нарекат деца и ученици на живота. Те обичат истината, непосредствено израснала из мъдростта на тоя живот, а другите - външната парадност, емоциите, ефектите и суетата. Трудно би могло да се посочи в историята на човешкото развитие друга епоха, толкова преизобилна с духовен мрак, както, за жалост, нашата епоха. Никога не е имало толкова много идолопоклонство. Едно сляпо и пияно човекопоклонство, цъфна успоредно с най-голямото и най-грубо незачитане на човешката личност. Епохата, в която най-много се приказваше за социална общност, когато от една страна, отделния човек сливаха с колектива, половината от Европа, неистово акламираше някои избрани личности и водачи и не за тяхната мъдрост, а тъкмо за външните ефекти и опиянение, които те подхвърляха на човешките маси. Френезиите около хората - „полубогове“, приети безкритично, стигнаха до там, че заглушиха гласа на всяка човечност и всяко нашепване от страна на съвестта. Тия полубогове се явяваха по балкони, плацове, стадиони, естради. Една армия, изоставила съзнателно пътя на истинското си духовно развитие, изпълваше атмосферата с вакханални крясъци при наближаването на „великия момент". Фанфари възвестяваха наближаването на мига, когато из устата на „предречените от провидението“ излизаха най-тъпите и най-чужди на човешката мъдрост слова.
Напразно мислещи и разумни хора се мъчеха да вникнат в думите на тия водачи и да открият онова, което разлюлява морето от слушатели, но нищо не можеше да се долови. Глупостта и безлюбието, облечени в най-разкошни мантии, не могат да засегнат нито една от струните в душата на съзнателния човек. И така, всички зачакаха мълчаливо да рухне лъжата.
На хората им трябва водач и пастир. Водачът и пастирът отдавна хлопа по вратите на човешката съвест, но ние не чуваме неговия глас. Човечеството не пожела да приеме поздрава от голямото сърце на Всемира и да заживее в топлината на неговата любов.
Кой е водачът и кой е пастирът? Никой друг освен Един и докато Го не приемем, ние ще се лутаме като слепци в непрогледната тъмнина. Ще наричаме измамата истина и безлюбието ще приемем за закон на живота. И земята ще бъде препълнена с вопли и сълзи.
Човечеството търси водач и пастир, защото не е познало своя истински водач и пастир. И той е все край нас и, когато ще направим една само стъпка към Него, Той ще ни подаде ръката си. Той е, за когото старозаветният пророк казва:
„Ето моят Отрок, Когото избрах, моят Възлюблен, към Когото благоволи душата ми. Ще положа духа си върху него и на народите ще възвести съд. Няма да се кара, нито ще вика и никой няма да чуе гласа му по кръстопътищата; Преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен еяш да угаси, докле не изведе съда към победа; И народите ще се уповават на Неговото име“.
Из: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
