„Революцията не е нетърпеливата, брутална промяна на разрушението… Тя е безкръвната метаморфоза на копринената буба – без да прави зло някому, включително на себе си, тя се превръща в пеперуда…“
(1929 ~ 2006)
Интервю със себе си
…Допреди петнайсетина години аз се опитвах, да, опитвах се да разкажа за истината, с която се сблъсквам по моя път. Хвърлете едно око на моите статии и ще видите, че във всяка от тях директно или индиректно се обръщам към младите. Например като разказвах за войната – която разни копелета ме обвиняват, че обичам. Като настоявах свободата да бъде използвана с дисциплина, самодисциплина, а не както правят те, защото бъркат свободата със слободия. Говорех за задълженията, които винаги вървят заедно с правата, за достойнството и за честта – неща, за които днес почти не се говори. Правех го дори когато усещах, че не ме разбират правилно, когато ми беше ясно, че не ме слушат. Но в един момент, изморена да говоря на вятъра, си казах – стига толкова. Разруших мостовете си към света. Затворих се в стерилна кула от слонова кост, заобиколена с благословена тишина, и повече не си отворих устата. Не си мръднах пръста. От това заточение излязох едва на 11 септември, когато гангрената вече беше започнала.
Случва ли ви се понякога да промените мнението си?
За тези неща – не. За други – да. Божичко, та само камъните не променят мнението си. Не мислят и значи не страдат. Като млада например смятах, че социалната справедливост може да бъде постигната със социализъм. След края на войната се записах в Партията на действието – либералсоциалистическа партия, която искаше да обедини социализма с либерализма. По-късно Партията на действието престана да съществува. Останах сама, започнах сама да размишлявам, да израствам и наближавайки зрялата възраст, си дадох сметка, че съм пропиляла младостта си в култ към една утопия, едно недоразумение. Защото се убедих, че социализмът е брат на комунизма. Дори социализмът-с-човешко-лице, за който говореше Пиетро Нени в края на живота си. Разбрах, че баща ми – той също беше либералсоциалист – е бил прав, когато казваше, че наместо да направи всички богати, братът на комунизма прави всички бедни, отрича заслугите на индивида и така го скопява. Заключението ми беше категорично – въпреки ухажването социализмът никога няма да се събере с либерализма. И промених убежденията си. Но – това е важното – без веднага да прегърна някаква друга идея. Без да се опитвам да изработя някаква друга, ако допуснем, че това е възможно.
Наистина темата за социалната справедливост си остана като трън в сърцето ми. И към всекиго, който няма този трън, тази болка в сърцето, и до днес изпитвам инстинктивна враждебност, инстинктивно го отхвърлям. Никога не мога да вляза в отбора, наречен десница. Подобна идея не ми минава през главата дори когато отвращението към отбора, наречен левица, предизвиква спазми в стомаха ми. Никога не бих се присъединила и към тези милозливи души, дето вярват, че ще решат проблема, като раздават милостиня, като се занимават с благотворителност, и често си мисля, че точно тази болка прави така сложни отношенията ми с парите. Да, искам ги, защото ми трябват и защото съм ги спечелила. Плащат моята работа, моите усилия, дават някакъв отдих на нелекото ми съществувание. Но изпитвам към тях много силна антипатия, като към нещо люто, остро, изпитвам някакъв вид злоба. Не разбирам хората, които имат култ към парите, не се насищат на пари; само като ги докоснат, изпитват радостта на Молиеровия скъперник. Още по-малко мога да приема измерването на заслугите с пари, отричането, че именно парите са извор на всички злини, причина за почти всички нещастия. Истината е, че за разлика от бърборковците по трибуни и площади, аз съм революционерка. Като изключим добрите неща и постижения на науката, нищо от заобикалящия ме свят не ми харесва. Дори и концепцията му за революция. Революцията не е гилотината на площад „Конкорд“. Не е завземането на Зимния дворец в Санкт Петербург. Не е нетърпеливата, брутална промяна на разрушението и демонтирането, така че когато всичко е демонтирано или разрушено, оцелелите събират отломъците. Поотръскват ги, понаместват ги и всичко става както преди. Наполеон на мястото на техни величества Луи XVI и Мария Антоанета, Сталин – на мястото на император Николай Романов, Хомейни – на мястото на шах Реза Пахлави, Бин Ладен – на мястото на папата. За мен Революцията е търпение и разсъдък. Тя е безкръвната метаморфоза на копринената буба – без да прави зло някому, включително на себе си, тя се превръща в пеперуда. Прекрасна пеперуда. И лети. Аз наистина непрекъснато сънувам, че летя. Като пеперуда. Не, по-скоро като чайка.
А кое е убеждението, което никога не сте променяли, няма да промените?
Безспорно свободата. Не свободата, разбирана като слободия, разпуснатост, насилие, егоизъм, тоест тази свобода, която изяжда сама себе си. Която се увлича от изстъпления и посяга на чуждата свобода, а осмислената свобода – това искам да кажа. Дисциплинирана, или по-точно самодисциплинирана. Научих я от Платон във втори гимназиален клас – тогава професор Морпурго ни накара да преведем от старогръцки на италиански половин страница от осмата книга на „Държавата“. Вижте, сложила съм си я в рамка. Държа я на стената си както тук, така и в Ню Йорк. От само себе си се разбира, че нямам нужда, защото я помня наизуст, мога да я рецитирам така, както свещениците рецитират „Отче наш“. Чуйте: „Когато държавата... е жадна за свобода и попадне на лоши виночерпци за управници и повече, отколкото трябва, се опива от свободата в несмесен вид, наказва своите управници, ако не са много снизходителни и не осигуряват голяма свобода, тя ги обвинява като престъпници и олигарси. А тия, които са послушни на управниците, не зачита като робски души и недостойни за нищо, но хвали и почита често тия управници, които са подобни на управляваните... Бащата привиква да се уподобява на сина си и да се страхува от децата си, а пък синът се уподобява на баща си и нито се срамува, нито се плаши от родителите си... Учителят се бои от учениците и ги ласкае, а учениците не уважават своите учители и възпитатели... Младежите се смятат за равни със старците и се състезават с тях в думи и дела, а старците, като се уподобяват на младите, цели са отдадени на нежност и вежливост, за да не изглежда, че са неприятни и деспотични... Така прекалената свобода естествено трябва да премине както за отделния човек, така и за държавата не в нещо друго, а в преголямо робство“. Кажете ми, не ви ли се струва, че е писано днес, за определени италианци в сегашното време?
Казвам ви го. Ето защо толкова много се гневя. Ето защо, когато описвам бурените, често говоря за фашизма, за неговите любими деца – нацизма и болшевизма, за предпочитаната от него тор – колаборационизма. Говоря, без да се притеснявам от риска да изглеждам досадно повтаряща се. Без да ме интересуват ония, които, бидейки фашисти, нацисти, болшевики, колаборационисти, не желаят да чуят определени неща и не ги разбират. В един телевизионен дебат относно „Силата на разума“ някой каза: „Фалачи живее в миналото, тя е от стария тип антифашисти“. Идиот! Освен че фашизмът няма цвят, той няма и възраст и ако някой е потопен изцяло в настоящето, това съм аз. Обръщам се към миналото само за да покажа приликите, да отправя предупреждение. За да напомня на безпаметните, че историята се повтаря и ако не я познаваме, лошо ще ни цапардоса, че...
…Още от младини вярвах, че съм свободна. Но не съм била. Притеснявах се за моето бъдеще, позволявах да ми влияят толкова много неща и хора и на практика не правех нищо друго, освен да се подчинявам. На родителите си, на професорите, на главните редактори във вестниците, където започнах да работя още осемнайсетгодишна... В зрялата си възраст вярвах, че съм свободна. Но не бях. Все така се притеснявах за бъдещето си, оставях се да бъда убеждавана от неискрени разсъждения, боях се от последиците на своите избори... Днес вече не се страхувам. Неискрените разсъждения не ме убеждават в нищо, не се притеснявам за бъдещето си. Защо е необходимо да го правя? То вече пристигна. И прочистена от празни желания, грешни химери, се чувствам толкова свободна, колкото никога през живота си. Свободата ми е пълна, абсолютна. Освен всичко старостта е прекрасна, защото на стари години разбираш това, което не си разбирал като млад, включително и в по-зряла възраст. Защото всичко става ясно с опита, с информацията, с разсъжденията, които сме получили. Или поне много по-ясно. Някои го наричат мъдрост. Не знам дали съм мъдра. Понякога не вярвам, че е така. Но знам, че благодарение на този опит, на тази информация, на тези разсъждения умът ми е станал по-добър, както е при хубавото червено вино. Ароматът се засилва, абсорбират се енергии, които останалата част от тялото е загубило. Нека да бъдем наясно обаче, не съм скандално стара. Малко си играя със ситуацията. Тук се проявява моето кокетиране. Но Извънземното, така или иначе, ме яде и понякога не се държа на краката си. А както казах в началото на нашия разговор, когато не се държа на краката си – мисля по-добре. Правя по-добре проучванията, по-добре работя. Сякаш силата на краката ми, на ръцете ми, на дробовете ми се е събрала в главата ми. Това ми доставя такава радост, че никога не казвам: „Искам да се върна назад, да започна отново всичко“. Напротив, знаейки, че няма да ме бъде задълго, възкликвам: „Точно сега ли! Боже мой, какво разхищение. Смъртта е разхищение“.
Избрано от: „Интервю със себе си. Апокалипсис“, Ориана Фалачи, изд. „Сиела“, 2019 г.
Снимка: commons.wikimedia.org
