„Изкуството да се поддържат добри взаимоотношения може да се сравни със седене до огнище. Ако останем дълго близо до огъня, ни става горещо и можем да изгорим. Ако сме прекалено далеч, не можем да усетим топлината.“
~ Хейним СУНИМ, „Нещата, които можем да видим само когато намалим темпото“ (ИК „Бард“).
(The Battle of Love, 1880, Paul Cezanne)
Изкуството да поддържаме добри взаимоотношения
Мнозина от нас инвестират време и пари, за да живеят в хубава къща, да карат скъпа кола, да изглеждат млади и красиви. Но колко инвестираме в недоловимите неща като добрите взаимоотношения? Ако сме късметлии да сме заобиколени от семейство и приятели, които ни обичат такива, каквито сме, и искрено ги е грижа за благополучието ни, ние се чувстваме сигурни и емоционално стабилни дори когато сме изправени пред предизвикателства. От друга страна, дори да притежаваме къщата на мечтите си, луксозна кола и съвършено тяло, дълбоко в себе си оставаме нещастни, ако имаме проблеми във взаимоотношенията си. Ако щастието е онова, което се надяваме да постигнем в живота си, не следва ли да положим повече усилия в изграждането на добри взаимоотношения с хората около нас?
Като младеж заминах на двуседмична обиколка в Европа с един близък приятел от манастира. Когато кацнахме на летището в Рим, духовете ни бяха приповдигнати. Познавахме се от няколко години и се спогаждахме много добре. Аз харесвах чувството му за хумор и добросърдечната му природа, а той оценяваше моя приключенски дух и оптимизъм. Тъй като той не говореше добре английски, аз се чувствах длъжен да стоя плътно до него. След първите седем дни непрекъснато заедно изчерпахме темите за разговор и двамата станахме раздразнителни. Това не се дължеше на някакъв конкретен проблем във взаимоотношенията ни - просто копнеехме за известно време самота. Затова на следващата сутрин му предложих да тръгнем в различни посоки и да се срещнем довечера в общежитието. Приятелят ми се съгласи с радост.
Излязох от общежитието с чувството, че съм свободен - знаех, че този ден мога да правя каквото си поискам. Не ми се налагаше да се съветвам с приятеля си къде да ходим първо и какво да видим после. Но докато сутринта преминаваше в следобед, си припомних предимствата да пътуваш с приятел. Когато трябваше да ида до тоалетната, вече не можех да разчитам на приятеля ми да ми наглежда раницата. Да се храня сам не беше забавно -изглеждаше ми повече като задължение, отколкото като време за наслаждение и отпускане. Този ден не направих никакви снимки на себе си, защото не исках да притеснявам непознати. Когато се натъквах на нещо прекрасно като прочуто произведение на изкуството, не изпитвах толкова голяма тръпка, тъй като нямаше с кого да я споделя. Когато в края на деня се върнах в общежитието, бях много щастлив да видя приятеля си. По време на вечерята намерихме много нови теми за разговор, докато си разказвахме как е минал денят ни.
От това преживяване осъзнах, че изкуството да се поддържат добри взаимоотношения може да се сравни със седене до огнище. Ако останем дълго близо до огъня, ни става горещо и можем да изгорим. Ако сме прекалено далеч, не можем да усетим топлината. По същия начин, независимо колко добре се погаждаме с някого, скоро започваме да се чувстваме ограничени и прегорели, ако стоим твърде близко един до друг, без да си позволяваме някакво лично пространство; лесно е една връзка да се приеме за даденост и да негодуваме, че нямаме достатъчно свобода. От друга страна, ако положим твърде малко усилия да поддържаме контакт със семейството и приятелите, не можем да почувстваме топлината на обичта им. Ключът е в намирането на равновесие.
В Корея чух една история, която също е добър урок за взаимоотношенията. Тя е за един човек на име Менг Са-сонг (1360-1438), представител на интелектуалната класа по време на династията Чосон. Той бил прочут с интелигентността си -на деветнайсетгодишна възраст получил най-високите оценки на изпитите за държавни служители, а на двайсет станал окръжен магистрат. Но бързият му успех го направил високомерен и суетен. Един ден Менг посетил виден дзен будистки учител в окръга си и го попитал: „Какво трябва да имам предвид при управлението на това село?“ - „Достатъчно е само да избягвате злото и да правите добро за хората“ - любезно отговорил учителят.
„Всяко дете знае това! - рязко отвърнал Менг. - Само толкова ли можеш да ми кажеш?“. Понечил да си тръгне, но учителят настоял да остане още малко. Сварил чай и сипал на Менг, но не спрял, когато чашата започнала да прелива. Обърканият Менг настоял да разбере какво прави домакинът му.
„Явно разбирате, че прекалено многото чай ще съсипе пода - отвърнал учителят, - но защо не си давате сметка, че прекалено многото знание ще съсипе характера?“
Засраменият Менг скочил на крака и се завтекъл към изхода, но в бързината ударил главата си в рамката на вратата. „Ако бяхте свели глава, нямаше да си докарате цицина“ - кротко го сгълчал учителят.
Както виждаме, горделивостта може да бъде източник на конфликт. Ако се отнасяме към хората със скромност и уважение, конфликтите могат да бъдат избегнати. Често гордостта ни подбужда да излъчваме гърди и да водим битки на волята. И докато се борим да определим кой е прав и кой крив, си причиняваме физическа и емоционална болка.
***
Когато говорите лошо за другите, наранявате повече себе си, отколкото тях -защото негативността е най-гръмка вътре във вас.
Колкото и да сте наранени, не е нужно да имате последната дума. Последната дума може да заличи дори добрите спомени.
Макар че хората и обстоятелствата се променят, наистина ли е нужно да помрачавате всичките си спомени, особено щастливите?
*
Когато сме заслепени от гняв, ние вземаме решения, за които по-късно съжаляваме. Излизането от стаята, преди мостът да бъде подпален, е знак за зрялост.
*
Най-добрият начин да си разчистите сметките с някого, който ви е оставил, е да срещнете някой друг и да бъдете щастливи отново.
Кроежите за отмъщение и ревността след много години са рецепта за безкрайна мизерия.
*
Той се оплаква от нея зад гърба й.
Без да знае нищо, тя се обръща към него и казва най-милите думи. Най-доброто отмъщение е любовта.
*
Дори най-прекрасната музика става досадна, ако я слушам непрекъснато.
Но ако я пусна пак след известно време, тя отново става прекрасна. Проблемът не е в самата музика. А в отношенията ми с нея.
Дори най-добрата ми приятелка става досадна, ако съм с нея твърде дълго. Но ако я видя след кратка раздяла, тя отново е чудесна.
Проблемът не е в личността. А в отношенията ми с нея.
В едно ранно будистко писание се казва: „Хартията, в която е увит тамян, мирише на тамян и въжетата на рибарската мрежа миришат на риба“. Независимо дали ни харесва, ние естествено се влияем от средата си. Запитайте се: „На кого искам да подражавам? Този човек наблизо ли е физически или духовно?“
*
Ако помагаме на някого с надеждата да получим нещо в замяна, ние не даряваме, а даваме назаем. Истинското даване се прави без очакване на нещо в замяна.
То означава също, че се отказваме от контрол върху онова, което сме дали.
*
Има причина хората да се стичат към определени личности.
Те са топли, грижливи и великодушни. Те са щедри със своето време, пари и комплименти.
Ако се опитате да водите хората единствено с налагане на правила и принципи, те ще ви напуснат един по един.
Добрият лидер знае това и се старае да култивира добродетели.
Из: Нещата, които можем да видим само когато намалим темпото“, Хейним Суним, ИК „Бард“, 2017 г.
Картина: The Battle of Love, 1880, Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
