„Приятелството е междучовешката връзка с най-висока степен на индивидуалност. Единствено този вид любов измежду всички останали сякаш издига хората на нивото на боговете и ангелите.“
(The Painter and His Wife by Henri Le Douanier Rousseau)
♥ Приятелството
Древните са възприемали Приятелството като най-щастливата и пълноценна любов, като венец на живота и школа за добродетели. За разлика от тях съвременниците ни го пренебрегват. Признаваме си, че освен от съпруга и семейство човек се нуждае и от „неколцина приятели“, но за нас приятелството е нещо странично. То не е основно ястие в пира на живота, а по-скоро отклонение, което запълва празнините в нечие свободно време. Как се е стигнало до там?
Първият и най-очебиен отговор е, че малцина го ценят, понеже малцина го познават. Възможността да преминем през живота, без да го познаем, е свързана с отчетливото обособяване на Приятелството от другите видове любов. Приятелството е най-малко естественият вид любов (не в отрицателния смисъл). То е най-малко инстинктивната, ограничена, биологична, стадна и необходима любов. Най-малко от всички то е свързано с нервната система, в него няма нищо гръмогласно, нищо, което да ускорява пулса и да ви кара да се изчервявате или да побледнявате. То съществува предимно между отделните личности. Веднага щом двама души станат приятели, те в известна степен се оттеглят от стадото. Без Ерос никой от нас нямаше да бъде заченат, без Привързаността никой нямаше да бъде отгледан, но можем спокойно да живеем и да се размножаваме и без Приятелство. Биологически погледнато, видът ни няма нужда от него. Глутницата или стадото (общността) могат даже да се отнесат с недоверие или неприязън към него. Лидерите често реагират тъкмо така. Директори, директорки, ръководители на религиозни общества, полковници, морски капитани - всички те се притесняват, когато между малки групички техни подчинени се образуват близки и здрави приятелски връзки.
Тази така наречена „неестествена“ черта на Приятелството помага да си обясним защо е било възхвалявано в античността и средновековието и защо съвременното общество гледа на него толкова несериозно. Най-проникновените и значими идеи на миналото са били аскетични и антисветски. На природата, емоциите и тялото се е гледало като на опасност за душата. Презирали са ги като принизяващи стойността на човека. Неизбежно е било да се цени онази любов, която е изглеждала най-независима и дори противоречаща на човешката природа. Еросът и Привързаността били свързани с нервната система прекалено явно. Прекалено явно напомняли за животинското. Можем да ги различим по присвиването на корема и бясното сърцебиене. Но в Приятелството, в този силен, спокоен, рационален свят на свободно избрани взаимоотношения човек можел да избяга от всичко това. Единствено този вид любов измежду всички останали сякаш издигал хората на нивото на боговете и ангелите.
После обаче дошъл романтизмът - „сълзливата комедия“, „връщането към природата“ и възвеличаването на Чувството, а след него се разляла голямата локва с емоции, която, макар и критикувана, продължава да съществува и днес. Последвало превъзнасянето на инстинкта, на „мрачните богове на кръвта“, чиито поклонници навярно са неспособни да имат приятели от същия пол. При такава ценностна система всичко, което преди се е харесвало в тази любов, започнало да работи срещу нея. В Приятелството нямало достатъчно сълзливи усмивки, любовни сувенири и бебешки думички, които да задоволят „сантименталистите“. Нямало и достатъчно кръв и разпилени вътрешности, които да се харесат на примитивистите. То изглеждало хилаво и посърнало, един вид вегетариански заместител на любовта от органичен произход.
Имало и други причини. За хората, които смятат, че човешкият живот е просто по-развито и усложнено животинско съществуване (а те днес са мнозинство), всички форми на поведение, които нямат удостоверения за животински произход и еволюционен принос, са подозрителни. Документите на Приятелството не са съвсем редовни за тях. Освен това, онази гледна точка, която цени колектива повече от отделния индивид, непременно омаловажава Приятелството, защото то е междучовешката връзка с най-висока степен на индивидуалност. То издърпва хората от колективното „заедно“ също толкова сигурно, колкото и уединението, но е по-опасно, тъй като ги издърпва по двойки и по тройки. Някои демократично настроени люде са враждебно настроени към него, защото Приятелството е избирателно и определено ангажира много малко хора. Изразът: „Това са моите приятели“ съдържа в себе си отрицанието: „Останалите не са ми приятели.“
Вече казах, че Приятелството е най-малко биологичният от всички видове любов. Както индивидът, така и обществото могат да оцелеят и без него. Но съществува още нещо (често бъркано с Приятелството), от което обществото наистина се нуждае, нещо, което макар и да не е самото Приятелство, е матрицата за него.
Приятелството възниква на базата на компанията, когато двама или повече от членовете й открият, че имат обща идея, интерес или дори вкус, който другите не споделят и който, до този момент, всеки от двамата е смятал за свое собствено съкровище (или бреме). Типичният израз при завързване на Приятелство би бил нещо от сорта на: „Какво, нима и ти? Аз пък мислех, че съм единственият!“ Можем да си представим как отделни личности сред древните ловци или воини (един на столетие или един на хиляда години?) забелязват нещо, което другите не виждат. Забелязват, че сърната освен че става за ядене, е и красива, че ловът е не само необходим, но и забавен или пък мечтаят боговете да са не само могъщи, но и святи. Ако всяка чувствителна личност умира без да намери сродна душа, подозирам, че от това няма да излезе нищо - не ще се роди нито изкуство, нито спорт, нито религия. Приятелството се ражда едва когато двама такива индивида се открият взаимно и когато споделят видението си - дали с невероятни трудности и получленоразделна реч или с изумителна и (както ни се струва) елиптична скорост. Това е миг на абсолютното уединение.
Влюбените търсят усамотението, а приятелите го откриват около себе си - в бариерата между тях и останалия свят, независимо дали го желаят или не. Те биха били щастливи да вдигнат бариерата - първите двама ще се радват да намерят трети.
В наше време Приятелството възниква по същия начин. Разбира се, общата дейност, а оттам и компанията, от която се отделят приятелите, за нас рядко е от типа на ловуване и битка. Тя може да бъде обща религия, следване, професия или дори развлечение. Всички, които се занимават с тази дейност, ще бъдат в нашата компания, но двама или трима, с които ни свързва още нещо, ще станат наши приятели. В този вид любов, както казва Емерсън, „Обичаш ли ме?“ означава „Виждаш ли тази истина?“ или най-малкото „Вълнува ли те тази истина?“ Човекът, съгласен с нас, че някакъв проблем, пренебрегван от другите, е от голямо значение, може да бъде наш приятел. Не е нужно да сте на едно мнение относно разрешението на съответния проблем.
Забележете, че по този начин Приятелството повтаря на едно по-лично и по-малко социално обусловено ниво характера на компанията, послужила му за матрица. Тя е образувана от хора, които вършат нещо заедно: ловуват, учат, рисуват и какво ли още не. Приятелите също вършат нещо заедно, само че нещо по-лично - не толкова широко разпространено и по-трудно за дефиниране. Те са ловци, но на някакъв нематериален дивеч, сътрудници, но в дело, което светът не забелязва (или поне не още), другари за из път, но в едно по-различно пътешествие. Ето защо си представяме влюбените загледани един в друг, а приятелите - рамо до рамо, с погледи вперени напред.
Именно затова тези достойни за съжаление хора, които просто „търсят приятели“, никога не ги намират. Самото условие да имаш приятели е да търсиш нещо друго, освен Приятелство. Там където искреният отговор на въпроса „Виждаш ли същата истина?“ е „Не виждам нищо и истината не ме интересува - аз просто търся приятели“, няма как да възникне Приятелство (макар че може да се появи Привързаност). Липсва целта на Приятелството, а тя е извънредно важна, независимо дали е свързана с отглеждане на бели мишки или игра на домино. Които нямат нищо, нищо не могат да дадат, а които не пътуват за никъде, няма да си намерят спътници.
Когато двама души от различен пол открият, че вървят в една посока, Приятелството помежду им може много лесно да прерасне във влюбване (още половин час след като са се запознали). Всъщност, ако не са си физически отблъскващи или вече не са влюбени в други, рано или късно това почти винаги става. Влюбването от своя страна също може да доведе до Приятелство. Но това вместо да заличи разликата между двата вида любов я прави още по-ясна. Ако жената, която първо е станала ваша приятелка в дълбокия и пълен смисъл на думата, постепенно или внезапно ви се открие и като любима, вие навярно не бихте искали да споделите еротичната любов на възлюбената с трети човек. Едва ли обаче ще изпитате ревност да споделите Приятелството й. Нищо не обогатява еротичната любов така, както откритието, че възлюбената се сприятелява дълбоко, искрено и спонтанно с вашите приятели и чувството, че не сте само двама влюбени, а трима, четирима или петима спътници, които споделят едно и също видение.
Съжителството на Приятелството и Ероса може да помогне на някои наши съвременници да осъзнаят, че то е всъщност любов, и то любов силна колкото Ероса. Представете си, че имате щастието да се „влюбите“ и ожените за своята приятелка. Представете си, че ви предлагат да изберете една от следните алтернативи: или преставате да сте влюбени, но оставате търсачи на същия Бог, на същата красота, на същата истина, или губите всичко това и запазваше за цял живот възторга, екстаза, почудата и неукротимото желание на Ероса. Кое от двете ще изберете? За кое от двете няма да съжалявате впоследствие?
Приятелството е напълно освободено от нуждата да бъде нужно за разлика от Привързаността. Белегът на съвършеното Приятелство не е помощта в труден момент (тя, разбира се, няма да бъде отказана), а фактът, че дадената помощ не променя абсолютно нищо. Тя е била просто „между другото“, била е една аномалия и неприятна загуба на време, времето, когато сме заедно, никога не стига. Може би сме имали само два часа на разположение и, Боже Господи, двайсет минути от тях отидоха за подробности!
А ние не държим да знаем подробности за приятелите си. За разлика от Ероса Приятелството не е любопитно. Можете да се сприятелите с някого, без да знаете или да се интересувате дали е женен или не, нито пък какво работи. Какво общо имат тези „незначителни факти“ с истинския въпрос „Виждаш ли същата истина?“ В един кръг от истински приятели всеки е просто самият себе си, всеки представлява единствено себе си. На никой не му пука за семейството, професията, класата, дохода, расата или дотогавашния живот на другите. Разбира се, вие постепенно ще научите повечето от тези неща. Само че между другото. Те ще се появяват едно по едно, за да оцветят някой пример или аналогия, или пък като повод за разказване на виц, но никога като самоцел. И това придава царственост на Приятелството. Ние се срещаме като суверенни глави на самостоятелни държави - в чужбина, на неутрална територия, свободни от обкръжението си. Този вид любов в основата си игнорира не само физическите ни тела, но и цялата ни среда, която се състои от семейство, професионална кариера и връзки. У дома, освен че сме Питър и Джейн, ние носим и някаква обща характеристика: съпруг, съпруга, брат, сестра, шеф, колега, подчинен. С Приятелството обаче не е така. То е съжителство на необвързани, открити души.
При Ероса се разголват телата, а при Приятелството - характерите. Оттук произлиза и прекрасната произволност и безотговорност на тази любов. Не ме разбирайте неправилно. Просто аз не съм длъжен да бъда ничий приятел, както и никой на този свят не е длъжен да бъде мой приятел. Няма нито претенции, нито сянка от необходимост. Приятелството е излишно, също като философията, изкуството и самата вселена (защото Бог не е имал нужда да твори). То няма принос към оцеляването, а е по-скоро едно от нещата, които му придават смисъл.
Общата цел или мечта, свързващи приятелите, не ги поглъща чак дотам, че да не узнаят или да забравят присъствието на другия. Напротив, взаимната им любов и познаване съществуват тъкмо в тази среда. Най-добре от всички човек познава своя „авер“. Всяка стъпка в общото пътешествие изпробва неговата закалка и ние добре познаваме тези проверки, защото също сме подложени на тях. И тъй, ако той се окаже предан приятел, нашето доверие, уважение и възхищение процъфтяват в една изключително мощна и добре осведомена любов-възхищение. Ако в началото се бяхме интересували повече от него, отколкото от „повода“ за Приятелството, нямаше да можем да го опознаем и обикнем с такава сила. Няма да откриете боеца, поета, философа и християнина като гледате човека в очите, сякаш сте влюбен в него. По-добре се бийте редом с него, четете заедно, разсъждавайте или се молете заедно.
В едно съвършено Приятелство тази любов-възхищение според мен често е толкова силна и здраво вкоренена, че всеки член на приятелския кръг дълбоко в сърцето си усеща смирение пред всички останали. Понякога се чуди какво прави той сред толкова по-достойни от него хора и счита себе си за голям късметлия затова, че е сред тях. Особено когато цялата група е заедно и всеки изважда на бял свят най- доброто, най-мъдрото или най-забавното у другите. Това са „златните“ мигове - когато четирима или петима души вървим цял ден и накрая пристигаме в хижата. Обули сме си чехлите, краката ни са протегнати към огъня и питиетата са на една ръка разстояние. Тогава целият този свят, а и нещо от отвъдния, се открива пред ума ни, докато разговаряме и никой няма никакви претенции и не носи отговорност за другите, но всички сме свободни и равни, сякаш сме се запознали само преди час, а в същото време ни свързва една узряла с годините Привързаност. Животът - естественият живот - няма по-хубав дар от този. Пък и кой ли би могъл да го заслужи?
От: „Четири пъти любов“, К. С. Луис, изд. „Нов човек“, 1996 г.
Картина: The Painter and His Wife by Henri Le Douanier Rousseau; chinaoilpaintinggallery
