Животът на всеки човек е път към самия себе си ♥ Херман ХЕСЕ

„У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител. Животът на всеки човек е път към самия себе си, проправяне на път, загатване на пътека.“

Историята за младостта на Емил Синклер (фрагмент)

Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествено напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?

За да разкажа историята си, трябва да започна отдалеч. Би следвало, ако ми бе възможно, да се върна много по-назад, до най-ранните години на детството и дори отвъд тях, в далнината на моето потекло.

Писателите, когато създават романи, се стараят да заприличат на всевишния - могат да обгледат и схванат напълно която и да било човешка история и да я представят така, сякаш бог си я разказва сам, без всякакви забулвания и от начало до край значима. Не умея това, дори толкова малко, колкото умеят писателите. Историята ми е по-важна за мен, отколкото историята на някакъв писател за него, защото е моя собствена и е историята на един човек, не на измислен, на възможен, на идеален или изобщо на несъществувал, а на действителен, неповторим, жив човек. Наистина днес по-малко, отколкото някога, се знае какво е това действително жив човек и хората биват убивани вкупом, а всеки човек е един скъпоценен, неповторим опит на природата. Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории. Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена, ето защо всеки човек, докато живее и изпълнява волята на природата, е чудесен и достоен за всяко внимание. У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител.

Днес малцина знаят какво е човекът. Мнозина го чувствуват и затова умират по-лесно, както ще умра по-лесно и аз, ако успея да напиша тази история докрай.

Не смея да се нарека знаещ човек. Бях и още съм само търсещ човек, но вече не търся по звездите и в книгите, започвам да долавям поученията, които ми нашепва моята кръв. Историята ми не е приятна, не е сладка и съзвучна, както измислените истории, тя има вкус на безсмислие и объркване, на безумие и сън, както животът на всички хора, които не искат повече да се залъгват.

Животът на всеки човек е път към самия себе си, проправяне на път, загатване на пътека. Никога никой човек не се е слял напълно със себе си; всеки обаче се стреми към това, един едва доловимо, друг по-ясно, кой както може. И всеки до края носи със себе си остатъци от своето раждане, слуз и яйчена черупка от един прасвят. Някой никога не стига до човека, остава жаба, остава гущер, остава мравка. Някой е с човешко тяло и опашка на риба. Но всеки е творение на природата, което иска да уподоби човека. И всички имат общ произход, майките, и всички ние произлизаме от едно и също лоно: но всеки, като опит и създание от глъбините, се стреми към свои собствени цели. Бихме могли взаимно да се разбираме; но всеки може да тълкува само себе си.

…Понякога пък мислех: моята цел в живота е да бъда такъв, каквито бяха баща ми и майка ми, толкова светъл и чист, толкова самоуверен и придържащ се към реда; но дотогава предстоеше далечен път, дотогава трябваше да проседя години в училище, да уча, да издържам проверки и изпити, а пътят все водеше и край другия, край по-тъмния свят, пресичаше го и съвсем не беше невъзможно да останеш и да, потънеш в него. Съществуваха истории за блудни синове, на които бе тръгнало точно така. Четях ги със страст. В тях винаги завръщането при бащата и доброто беше такова избавление, такава величавост; напълно схващах, че единствено това е правилното, доброто, желателното и въпреки всичко онази част от историята, която се разиграваше под знака на лошото и безпътното, бе за мен далеч, по-привлекателна и ако смеех да кажа и да призная, всъщност понякога просто ми беше жал, че Блудния се разкайва и отново намира своя път. Това обаче не се изричаше, не се и мислеше. Ала то съществуваше някак като предусет и възможност, съвсем на дъното на чувството. Когато си представях дявола, въображението ми можеше да го нарисува много добре долу на улицата, открит или предрешен, на пазарния площад или в някаква кръчма, но никога у дома.

Избрано от: „Демиан“, Херман Хесе, ДИ „Народна култура“, София, 1988 г.
Снимка: Hermann Hesse, en.wikipedia.org

4361 Преглеждания
В този ред на мисли