„У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител. Животът на всеки човек е път към самия себе си, проправяне на път, загатване на пътека.“
♥ Историята за младостта на Емил Синклер (фрагмент)
Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествено напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?
За да разкажа историята си, трябва да започна отдалеч. Би следвало, ако ми бе възможно, да се върна много по-назад, до най-ранните години на детството и дори отвъд тях, в далнината на моето потекло.
Писателите, когато създават романи, се стараят да заприличат на всевишния - могат да обгледат и схванат напълно която и да било човешка история и да я представят така, сякаш бог си я разказва сам, без всякакви забулвания и от начало до край значима. Не умея това, дори толкова малко, колкото умеят писателите. Историята ми е по-важна за мен, отколкото историята на някакъв писател за него, защото е моя собствена и е историята на един човек, не на измислен, на възможен, на идеален или изобщо на несъществувал, а на действителен, неповторим, жив човек. Наистина днес по-малко, отколкото някога, се знае какво е това действително жив човек и хората биват убивани вкупом, а всеки човек е един скъпоценен, неповторим опит на природата. Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории. Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена, ето защо всеки човек, докато живее и изпълнява волята на природата, е чудесен и достоен за всяко внимание. У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител.
Днес малцина знаят какво е човекът. Мнозина го чувствуват и затова умират по-лесно, както ще умра по-лесно и аз, ако успея да напиша тази история докрай.
Не смея да се нарека знаещ човек. Бях и още съм само търсещ човек, но вече не търся по звездите и в книгите, започвам да долавям поученията, които ми нашепва моята кръв. Историята ми не е приятна, не е сладка и съзвучна, както измислените истории, тя има вкус на безсмислие и объркване, на безумие и сън, както животът на всички хора, които не искат повече да се залъгват.
Животът на всеки човек е път към самия себе си, проправяне на път, загатване на пътека. Никога никой човек не се е слял напълно със себе си; всеки обаче се стреми към това, един едва доловимо, друг по-ясно, кой както може. И всеки до края носи със себе си остатъци от своето раждане, слуз и яйчена черупка от един прасвят. Някой никога не стига до човека, остава жаба, остава гущер, остава мравка. Някой е с човешко тяло и опашка на риба. Но всеки е творение на природата, което иска да уподоби човека. И всички имат общ произход, майките, и всички ние произлизаме от едно и също лоно: но всеки, като опит и създание от глъбините, се стреми към свои собствени цели. Бихме могли взаимно да се разбираме; но всеки може да тълкува само себе си.
…Понякога пък мислех: моята цел в живота е да бъда такъв, каквито бяха баща ми и майка ми, толкова светъл и чист, толкова самоуверен и придържащ се към реда; но дотогава предстоеше далечен път, дотогава трябваше да проседя години в училище, да уча, да издържам проверки и изпити, а пътят все водеше и край другия, край по-тъмния свят, пресичаше го и съвсем не беше невъзможно да останеш и да, потънеш в него. Съществуваха истории за блудни синове, на които бе тръгнало точно така. Четях ги със страст. В тях винаги завръщането при бащата и доброто беше такова избавление, такава величавост; напълно схващах, че единствено това е правилното, доброто, желателното и въпреки всичко онази част от историята, която се разиграваше под знака на лошото и безпътното, бе за мен далеч, по-привлекателна и ако смеех да кажа и да призная, всъщност понякога просто ми беше жал, че Блудния се разкайва и отново намира своя път. Това обаче не се изричаше, не се и мислеше. Ала то съществуваше някак като предусет и възможност, съвсем на дъното на чувството. Когато си представях дявола, въображението ми можеше да го нарисува много добре долу на улицата, открит или предрешен, на пазарния площад или в някаква кръчма, но никога у дома.
Избрано от: „Демиан“, Херман Хесе, ДИ „Народна култура“, София, 1988 г.
Снимка: Hermann Hesse, en.wikipedia.org
