„Идеята за „добър живот” без Христос се основава на двойна грешка: първо, тя не може да бъде осъществена; и второ, като поставяме „добрия живот” за своя крайна цел, ние пропускаме самия смисъл на своето съществуване.“
(1898 ~ 1963)
Човек или заек
„Не може ли да се живее добре и без да се вярва в християнството?” Това е въпросът, по който бях помолен да напиша нещо, и бих искал веднага, преди да се опитам да му отговоря, да направя следния коментар.
Въпросът звучи сякаш е зададен от някой, който си казва: „Не ме е грижа дали в действителност християнството е истина или не. Не се интересувам дали реалният свят прилича повече на онова, което казват християните, отколкото на онова, което твърдят материалистите за него. Интересува ме единствено да живея „добър живот”. И ще избера в какво да вярвам не защото го смятам за вярно, а защото го намирам за полезно.”
Искрено казано, трудно ми е да проявя разбиране към такава гледна точка. Едно от нещата, които отличават човека от всички животни, е, че той желае да познава нещата, желае да разбере каква е реалността просто за да знае. Когато това желание угасне напълно у някого, той според мен се превръща в нещо по-малко от човек. Всъщност не вярвам някой от вас да е загубил наистина това желание. По-скоро непрекъснатите обяснения на глупави проповедници, колко много ще ви помогне християнството и колко полезно е то за обществото, са ви накарали да забравите, че християнството не е готово лекарство.
Християнството твърди, че прави равносметка на факти че ни казва какъв е реалният свят. Неговото обяснение на света може да е истина или не, но щом веднъж се изправим пред реалността на този въпрос, нашата естествена любознателност трябва да ни накара да пожелаем и отговора му. Ако християнството не е истина, тогава нито един честен човек не би поискал да вярва в него, колкото и полезно да изглежда то; а ако е истина всеки честен човек би пожелал да му се довери, дори ако то изобщо не би му предлагало помощ.
Щом веднъж разберем това, ние си даваме сметка за още нещо. Ако християнството се окаже истина, то е абсолютно невъзможно хората, които знаят тази истина, и онези, които не я знаят, да са еднакво подготвени за добър живот. Познаването на фактите е от съществено значение за действията ни. Представете си, че намерите човек, който всеки момент ще умре от глад и искате да му помогнете по най-добрия начин. Ако нямате медицински познания, вероятно ще му дадете солидна порция силна храна, в резултат на което човекът непременно би умрял. Така става, когато се действа слепешката. По същия начин един християнин и един не-християнин може еднакво да желаят да направят добро на ближните си. Единият от тях вярва, че хората ще живеят вечно, че са сътворени от Бога и са така устроени, че могат да постигнат своето истинско и трайно щастие единствено съединени с Него; че са излезли от правия път и са пострадали и само покорната вяра в Христа е начинът да се оправят. Другият вярва, че хората са случаен резултат от слепи природни процеси, че са започнали като обикновени животни и притежават повече или по-малко стабилни подобрения, че ще живеят около 70 години, че тяхното щастие е напълно постижимо чрез добри социални грижи и политически организации и че всичко останало (например генното инженерство, контролът върху раждаемостта, юридическата система и образованието) трябва да бъде преценявано като „добро” или „лошо” просто доколкото подпомага или пречи на такъв вид „щастие”. Наистина, има доста неща, които тези двама души биха се споразумели да направят за своите съграждани. И двамата биха одобрили ефективната канализация, доброто болнично обслужване, както и определена здравословна диета. Но рано или късно, различието на онова в което вярват ще доведе до разлика и в техните практически предложения. И двамата например може силно да се вълнуват от въпроса за образованието, но образованието, което биха искали да осигурят на хората, очевидно би било твърде различно. При друг случай, по повод на дадено предложение материалистът просто би се запитал: „Ще допринесе ли това за щастието на мнозинството?” Докато християнинът може би ще трябва да каже: „Дори да се хареса на мнозинството, не можем да го направим. То не е справедливо.” И винаги цялата политика, която следват, ще бъде белязана от една дълбока разлика. За материалиста неща като нации, класи, цивилизации ще бъдат нещо по-важно от личностите, защото личностите живеят едва седемдесетина години, а общностите могат да устоят столетия. Но за християнина личността е по-важна, тъй като тя живее вечно и в сравнение с нея расите, цивилизациите и подобните на тях неща са създания на деня.
Християнинът и материалистът имат различни схващания за света. Те не могат да бъдат едновременно прави. И този, който греши, ще действа по начин, който просто не съответства на реалния свят. Вследствие на това, дори и при най-добро желание от негова страна, той ще съдейства за унищожението на близките си същества.
„При най-добро желание”... Нима тогава това ще бъде негова вина? Дали Бог (ако има Бог) ще наказва човека за почтените му грешки?
Но нима това е всичко, което ни тревожи? Нима сме готови на риска да действаме сляпо през целия си живот, причинявайки безкрайни вреди, стига някой да ни гарантира, че ще запазим кожите си и че никой няма да ни накаже или обвини? Трудно ми е да повярвам, че читателят е съвсем на това ниво. Но дори да беше, има още нещо, което бих искал да му кажа.
Пред всеки от нас въпросът, за който става дума, не е: „Може ли някой да живее добре без християнството?” Въпросът е: „Мога ли аз?” Всички знаем, че е имало достойни хора, които не са били християни; хора като Сократ и Конфуций, които никога не са чували за християнството или като Джон Стюарт Мил, който съвсем честно не е могъл да повярва в него. Ако предположим, че християнството е истина, тези хора биха се намирали в положение на честно незнание или почтена заблуда. Ако техните намерения са били толкова добри, колкото предполагам (тъй като, разбира се, не мога да чета в сърцата им), то аз се надявам и вярвам, че умението и милостта на Бога ще излекуват злото, което тяхното незнание, оставено само на себе си, би причинило на тях и околните. Но онзи, който пита: „Мога ли да живея добър живот без да вярвам в християнството?”, въобще не се намира в същото положение. Ако не беше чувал за християнството, той не би задавал такъв въпрос. Ако е чувал за християнството и след сериозен размисъл е решил, че то е невярно, той също не би го задавал. Човекът, който пита това, определено е чувал за християнството и съвсем не е сигурен, че то може да не е истина. Всъщност той пита: „Необходимо ли е да се безпокоя за него? Не мога ли просто да заобиколя тази тема, оставяйки злото куче да спи, и просто да напредвам в доброто и добродетелите? Не са ли достатъчни добрите намерения, за да ми осигурят безопасност и безупречност, без да се налага да чукам на тази страховита врата и да проверявам има ли някой зад нея или не?“
На задаващия такъв въпрос може би е достатъчно да се отговори, че той всъщност иска позволение да напредва в “доброто”, без да е направил всичко възможно да разбере какво значи “добро”. Но това още не е всичко. Няма нужда да гадаем дали Бог ще го накаже за страхливостта и мързела му. Те самите ще го накажат. Такъв човек хитрува. Той умишлено се опитва да “не знае” дали християнството е истина или не, защото предвижда безкрайни затруднения, ако то се окаже истина. Той е като човек, който умишлено забравя да гледа пътните знаци, защото ако го прави, може да научи за някои свои неприятни задължения; или като онзи, който не желае да погледне в банковата си сметка, защото се бои от това, което ще види там. Той е като човек, който не отива на лекар след като усети за пръв път мистериозна болка, защото се безпокои от онова, което може да му каже лекарят.
Човек, който остава невярващ на такова основание, не е в състояние на почтена грешка. Той се намира в състояние на непочтена грешка и тази непочтеност прониква във всичките му мисли и действия. Резултатът е известна уклончивост, дълбоко и неясно безпокойство и цялостно притъпяване на остротата и чувствителността на разума. Този човек е загубил своята интелектуална невинност. Честното отхвърляне на Христос може да бъде простено и излекувано (Лука 12:10), но да заобиколиш Сина Божий, като гледаш на друго място, претендирайки, че не си забелязал, докато се оставяш да те погълне внезапно нещо от другата страна на улицата, да оставиш телефона изключен, защото може би този, който звънна преди малко е бил Той, да оставиш неотворени някои писма, надписани със странен почерк, защото може да са от Него това е друг въпрос. Може все още да не си сигурен дали трябва да бъдеш християнин, но добре знаеш, че би трябвало да бъдеш човек, а не щраус, който крие главата си в пясъка.
И все пак тъй като във времето, в което живеем, интелектуалната честност е потънала твърде дълбоко още може да се чуе нечие хленчене: „А ще ми помогне ли това? Ще ме направи ли щастлив? Наистина ли смятате, че ще бъда по-добре, ако стана християнин?”
Ако отговор на такива въпроси ви е действително нужен, моят е „Да”. Но на този етап изобщо не е добре да се дават отговори. Пред вас е врата, зад която според някои хора ви очакват тайните на вселената. Това или е истина, или не е. И ако не е, тогава онова, което в действителност се крие зад вратата, е просто най-огромната лъжа, най-грандиозната измама, описана някога. В такъв случай не е ли очевидно, че работа на всеки човек (който е човек, а не заек) е да разбере дали е така и после или да посвети цялата си енергия, за да служи на тази необятна и страшна тайна, или да разобличи и разруши тази грандиозна измама. Може ли наистина човек, изправен пред такъв въпрос, да остане всецяло погълнат от блаженото си „морално усъвършенстване”?
Да, християнството ще ви направи добро много повече, отколкото някога сте желали или очаквали. И първата частица от това добро ще бъде да ви набие в главата (това няма да ви хареса!) факта, че онова, което досега сте наричали „добро”- всички онези приказки за “благоприличен живот” и „вежливост” съвсем не са най-прекрасните и важни неща, за каквито сте ги смятали. То ще ви научи, че в действителност не можете да бъдете „добри” (за повече от денонощие) чрез собствените си морални усилия, а след това че дори ако бихте успели, все още няма да сте достигнали целта, за която сте създадени. Едната „моралност” не е целта на живота. Вие сте създадени за нещо твърде различно. Джон Стюарт Мил и Конфуций (Сократ е бил доста по-близо до реалността) просто не са знаели за какво е животът. Хората, които продължават да питат, не могат ли да водят приличен живот без Христос, не разбират за какво е животът. Ако разбираха, щяха да знаят, че това, което наричат „приличен живот”, е просто техническа подробност в сравнение с онова, за което ние хората сме създадени. Моралността е съвършено необходима. Но Божественият Живот, който ни Се предлага и Който ни призовава да бъдем богове („казвам ви богове сте”, вж. Йоан 10:34, ключови думи) е предвидил за нас нещо, от което простата моралност ще бъде погълната. Ние трябва да бъдем пренаправени. Целият „заек” у нас трябва да изчезне - загриженият, добросъвестен и етичен заек, също както и страхливият и чувствен заек. Ще тече кръв и ще пищим, докато козината излиза на цели шепи от нас, а след това под нея неочаквано ще се покаже нещо, което никога досега не сме си представяли: истински човек, неостаряващ бог, един истински син Божи, силен, лъчезарен, мъдър, прекрасен и облечен в радост.
Идеята за „добър живот” без Христос се основава на двойна грешка: първо, тя не може да бъде осъществена; и второ, като поставяме „добрия живот” за своя крайна цел, ние пропускаме самия смисъл на своето съществуване. Моралността е планина, на която не можем да се изкачим със собствени усилия; а ако можехме, само бихме загинали сред ледовете и разредения въздух на висините, тъй като ни липсват крилата, необходими за остатъка от пътуването. Защото истинското издигане започва оттук. Въжетата и брадвите трябва да бъдат оставени, остатъкът от пътя е въпрос на летене.
Превод: Михаил Шиндаров
Източник: synpress-classic.dveri.bg
Снимка: CS Lewis College
