„Самото отбиване от пътеката е вече характер… Почеркът на човека по белия лист на снега.“
(1922 ~ 2003)
До лавината
~ Сняг
Пада, пада. Сняг върху сняг.
Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.
Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.
Нямо безбагрие.
Вали бяла забрава.
Който е изгубил пътя, как ще го намери?
Няма път.
Белота. Нищо.
Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.
От белотата ще разцъфне пъстрина.
От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.
Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.
Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?
Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.
В тишината зрее гърмът.
Безстрастен сняг. Пада, пада.
***
~ Стъпки в снега
Стръмен откос, навеян от пресен сняг. Би могъл да бъде от някоя мъртва планета, отдавна изстинала, ако по него не бяха впечатани тези следи. Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?
Стъпки в снега. Единствен белег на живот сред околната бяла пустиня.
Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво е търсил?
Самото отбиване от пътеката е вече характер.
Не зная лицето му, името, възрастта. Той е бил едно движение сред тая неподвижност.
Оставил е само стъпки в снега. Почеркът на човека по белия лист на снега.
Едно отбиване от пътеката е начало на нова пътека.
Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.
Вятърът ги засипва. Трънаци свистят и ги измитат. Снеговалеж ги замрежва. Постепенно те се губят.
Тук-таме остават едва загатнати следи като изтрит спомен от челото на хребета.
Всичко е стъпки в снега.
И тези редове, които пиша по белия пустош на листа, търсейки неизвестното, и те са само стъпки в снега.
***
~ Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
***
Из: „Лавина“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1977 г.
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
