„…че не си достатъчно добър, не си съвършен. Затова започваш да търсиш идеал за съвършенство, който никога няма да постигнеш.“
...
♥ На гости при дядо
Откривам една проста истина
В тази книга искам да ви разкажа за някои от преживяванията, които напълно промениха мирогледа ми. При всяко преживяване осъзнавах нещо, което винаги е било очевидно, но дотогава не си бях давал сметка за това. Може би няма да разкажа тези истории точно както се случиха, но така ги възприемам и се опитвам да си ги обясня. Вероятно сте имали подобни моменти, в които, също като мен, сте осъзнавали, че по-голямата част от убежденията ви не са истина. Винаги ни се предоставят възможности да видим истината и моят живот е бил пълен с такива възможности. Много от тях съм пропуснал, но други отвориха духовния ми взор и направиха възможно преобразяването на живота ми.
Една от тези възможности възникна, когато като колежанин отидох на гости при дядо. Той беше стар нагуал - нещо като шаман. Бе почти деветдесетгодишен и хората го посещаваха просто за да се поучат, просто за да бъдат край него. Дядо ме обучаваше още от дете и през цялото си детство аз усърдно се стараех да бъда достатъчно добър, за да заслужа уважението му.
Е, този път се правех на интелектуалец и исках да впечатля дядо с мненията си за всичко, което бях научил в училище. Бях готов да покажа на най-големия авторитет в живота ми колко съм умен. Отидох в дома на дядо и той ме посрещна както обикновено с широка усмивка, с огромна обич. Започнах да му разказвам какво мисля за всички несправедливости в света, за бедността, за насилието, за конфликта между доброто и онова, което тогава наричах зло.
Дядо беше много търпелив и ме слушаше изключително внимателно. Това ме насърчи да продължа да говоря, само за да го впечатля. В определен момент забелязах на лицето му лека усмивчица. Знаех, че ще последва нещо. Изобщо не го впечатлявах. „О, той ми се подиграва.“
Дядо забеляза реакцията ми, погледна ме право в очите и рече: „Е, Мигел, много хубави теории си научил. Но са само теории. Всичко, което ми каза, е просто разказ. Не означава, че е вярно.“
Не ми стана приятно, естествено. Веднага го приех лично и се опитах да защитя позицията си. Но беше твърде късно, защото сега дядо започна да говори. Погледна ме с широка усмивка и каза: „Знаеш ли, повечето хора по света вярват, че във вселената съществува голям конфликт - конфликта между доброто и злото. Това не е вярно. Наистина има конфликт, но той съществува само в човешкия ум, а не във вселената. Той не засяга растенията и животните. Не засяга звездите, дърветата и останалия природен свят. Засяга само хората. А и конфликтът в човешкия ум всъщност не е между доброто и злото. Истинският конфликт в нашия ум е между истината и неистината, между истината и лъжата. Доброто и злото са само резултати от този конфликт. Добротата, любовта и щастието са резултат от вярата в истината. Когато живееш в истина, ти се чувстваш добре и животът ти е прекрасен. Резултатът от вярата в лъжи и защитата на тези лъжи поражда така нареченото от тебе зло; поражда фанатизъм. Вярата в лъжите поражда несправедливостите, насилието, злоупотребите, цялото страдание - не само в обществото, но и в отделния човек. Вселената е толкова проста, колкото е или не е, но хората усложняват всичко."
Казаното от дядо ми изглеждаше логично и разбирах какво има предвид, но не му вярвах. Нима беше възможно всички конфликти в света, всички войни, цялото насилие и несправедливост да са резултат от нещо толкова просто? Сигурно трябваше да е по-сложно от това.
Дядо продължи: „Мигел, цялата драма, която преживяваш в личния си живот, е резултат от вярата в лъжи, предимно за самия теб. И най-важната лъжа, на която вярваш е, че не си такъв, какъвто трябва да бъдеш, не си достатъчно добър, не си съвършен. Ние сме родени съвършени, ние израстваме съвършени и ще умрем съвършени, защото съществува само съвършенство. Но голямата лъжа е, че ти не си съвършен, че никой не е съвършен. Затова започваш да търсиш идеал за съвършенство, който никога няма да постигнеш. Никога няма да намериш съвършенство по този начин, защото идеалът е фалшив. Това е лъжа, но ти влагаш вярата си в тази лъжа и после, за да я поддържаш, изграждаш цяла постройка от лъжи.“
В онзи момент не осъзнах каква огромна възможност ми беше дал дядо - да разбера, че всяка драма в живота ми, цялото страдание в живота ми се дължат на вярата ми в лъжи. Макар да исках да повярвам в думите на дядо, аз само се престорих, че му вярвам. Беше толкова логично, че казах: „О, да, дядо, прав си. Съгласен съм с теб". Но лъжех. В главата ми имаше твърде много лъжи, за да приема нещо толкова просто като истината.
Тогава дядо ме погледна много нежно и рече: „Мигел, виждам, че много се стараеш да ме впечатлиш, да докажеш, че си достатъчно добър за мен. И изпитваш необходимост да го правиш, защото не си достатъчно добър за себе си“. Хвана ме натясно. Не знаех защо, но се чувствах така, сякаш ме беше уличил в лъжа. Не си бях давал сметка, че дядо е наясно относно моята неувереност, относно самокритичността и себеотхвърлянето, относно чувството за вина и срам, което изпитвах. Как беше разбрал, че се преструвам на такъв, какъвто не съм?
Дядо отново се усмихваше, когато каза: „Мигел, всичко, което си научил в училище, всичко, което знаеш за живота, е само знание. Как можеш да разбереш дали наученото е истина или не? Как можеш да разбереш дали онова, което вярваш за себе си, е истина? В този момент реагирах и рекох: „Разбира се, че знам истината за себе си. Живея със себе си всеки ден. Знам какво представлявам!“ Дядо направо се изсмя и рече: „Истината е, че нямаш представа какво наистина си, но знаеш какво не си. Упражняваш онова, което не си, от толкова много време и наистина вярваш, че твоят образ е онова, което си. Вложил си вярата си във всички лъжи за себе си, в които вярваш. Това е разказ, но не е истината.
Мигел, твоята вяра те прави могъщ. Вярата е творческа сила, всички хора я притежават и тя няма нищо общо с религията. Вярата е резултат от споразумение. Когато се съгласиш да повярваш в нещо, без да го подлагаш на съмнение, ти влагаш вярата си. Ако не се съмняваш в онова, в което вярваш, за теб то е истина, въпреки че в действителност може да е лъжа. Вярата ти е много силна и ако вярваш, че не си достатъчно добър, ти не си достатъчно добър! Ако вярваш, че ще се провалиш, ще се провалиш, защото такава е мощта и магията на твоята вяра. Както вече казах, ти страдаш, защото вярваш в лъжи. Толкова е просто. Човечеството е такова, каквото е, защото хората колективно вярват на толкова много лъжи. Те са си предавали лъжите в продължение на хиляди години и реагират на лъжите с омраза, гняв, насилие. Но това са само лъжи.“
Учудих се: „Как тогава да разберем истината?“ Преди да успея да задам този въпрос на глас, дядо му отговори: „Истината трябва да се изживее. Хората имат потребност да описват, да обясняват, да изразяват възприетото, но когато преживеем истината, няма думи да я опишем. Който твърди: „Това е истината“, лъже, без дори да го знае. Можем да проумеем истината чрез усещанията си, но щом се опитаме да я опишем с думи, ние я изкривяваме и това вече не е истина. Това е нашият разказ, проекция, почиваща върху реалност, която е истинска само за нас, но въпреки това се опитваме да предадем преживяното с думи и това е нещо прекрасно. То е най-великото изкуство на всеки човек.“
Дядо видя, че току-що казаното от него не ми е много ясно. „Мигел, ако си творец, художник, ти се опитваш да изразиш възприетото чрез твоето изкуство. Нарисуваното може да не съвпада напълно с възприетото, но е достатъчно близко, за да ти напомня за него. Е, представи си, че си голям късметлия и си приятел на Пабло Пикасо. И понеже Пикасо те обича, той решава да ти нарисува портрет. Ти позираш на Пикасо и след много дни той най-сетне ти погазва портрета. Ти ще кажеш: „Това не съм аз“, а Пикасо ще отвърне: „Разбира се, че си ти. Така те виждам аз“. За Пикасо това е истина; той дава израз на възприетото. Но ти ще кажеш: „Аз не изглеждам така“.
Е, всеки човек е като Пикасо. Всеки човек е разказвач, което означава, че всеки човек е творец. Пикасо го прави с багри, ние - с думи. Хората засвидетелстват живота вътре в себе си и около себе си и използват думите, за да нарисуват портрет на видяното. Хората измислят разкази за всичко възприето и също като Пикасо изкривяват истината; но за тях то е истина. Разбира се, изкривяването може да се хареса на другите. Много хора високо ценят изкуството на Пикасо.
Всеки създава разказа си от своята неповторима гледна точка. Защо да се опитваш да налагаш разказ на другите, след като за тях той не е истина? Щом го осъзнаеш, вече не изпитваш потребност да защитаваш убежденията си. Не е важно да бъдеш прав или да изкараш другите криви. Вместо това възприемаш всекиго като художник, като разказвач. Знаеш, че убежденията му, каквито и да са те, са само неговата гледна точка. Те нямат нищо общо с теб“.
Бях искал да впечатля дядо, но отново той ме впечатли. Изпитвах толкова силно уважение към по-възрастните си роднини. След години разбрах усмивката на дядо. Той не ми се подиграваше. Усмивката му се дължеше на факта, че му напомнях за време, когато - също като мен, - се беше опитвал да впечатли по-възрастните.
След този разговор с дядо изпитах желание да осмисля нещата. Исках да разбера личния си живот и да открия кога съм започнал да влагам вярата си в лъжи. Не беше лесно. Бяха ми необходими години, за да осмисля този разговор. Да видя себе си в настоящия момент, да видя в какво вярвам, но това не беше толкова очевидно, нито пък беше лесно да се откажа. Но исках отговори, защото такава е природата ми. Имах нужда да зная и единствената отправна точка бяха моите спомени.
Избрано от: „Гласът на знанието. Толтекска книга на Мъдростта“, Дон Мигел Руис и Джанет Милс, изд. „Кибеа“, 2006 г.
Снимка: miguelruiz.com
