„Полека-лека пристъпваш в душата ми с гордостта на розите и прелестта на големите бръшляни, и с мълчаливото свеждане на срамежливите теменужки…“
Любовно от поемата в проза „Змия и лилия“ (1906) - първата публикувана творба на гръцкия писател, поет и мислител Никос Казандзакис.
♥ Змия и лилия (фрагменти)
5 май
Ти се появи в душата ми и аз знаех, че ще дойдеш. И Те очаквах. Очаквах Те, както земята през зимата, замръзнала и пуста, страда и очаква. Ти си пролетта и идеш, и пристъпваш бавно, бавно в душата ми. По стъпките Ти се разтварят, разцъфват и ухаят мислите ми. Под нозете Ти израства и се усмихва цветът на надеждата. Дъхът Ти, топъл и утешителен, минава над душата ми и мечтите ми се пробуждат от вцепенението на сухите зими, и Те виждат без изненада, и Ти се усмихват. Знаеха, че ще дойдеш. Някакви птици отварят очи вътре в мен и размахват криле. А Ти се усмихваш и пристъпваш полека-лека - царица в душата ми.
Полека-лека пристъпваш в душата ми с гордостта на розите и прелестта на големите бръшляни, и с мълчаливото свеждане на срамежливите теменужки. И една безкрайна целувка настръхва, простира се и потрепва в тялото ми. Чувствам го - Ти си Пролетта, о, Избранице, о, Благословена, а аз съм земята, голямата и порочна майка, която разтваря недрата си и очаква.
4 юни
Искам да сплета в косите си цветя. Да натрупам около мен рози, ябълки и ухания. И да положа върху тях цялата си любов.
Един яркозелен бръшлян блудства в мен, оплита се около ума ми и търси да прегърне някакъв свят. Някакъв тайнствен цъфтеж на рози и теменужки се извършва в мен и чувам как пъпките се разпукват и очите на клоните се отварят, а птиците пеят, пеят…
Някакво тайнство се извършва в мен. И някаква Литургия. Навеждам се и чувам в гърдите си химни и молитви, и пърхане на криле, и удари на сърцето, които като ек на екзотична камбана призовават мислите ми на литургия.
Чувствам как в мен слиза един Бог. Дух на съзидание вее над мислите ми и пръст, излъчващ светлина, докосва челото ми. Вътре в мен работят един Рафаел и един Праксител. Чувам четката, мека и всесилна, да се плъзга по сърцето ми и чувствам как върху него се разстилат и оживяват великите картини. Богородици с нежна усмивка и недостижима красота. Ангелчета, подпрели на ръчички русите си глави, гледат с очи на цветя небесата и мълчат.
Чувствам, че вътре в мен вае някакво тайнствено длето и една чудотворна ръка се движи нагоре-надолу и обожествява купища мрамор зад челото ми. Мраморни видения на богове сияят в дълбините на душата ми - и оживяват плътски мечти, и се ражда любов, и Афродита Книдска, спокойна, с разпуснат пояс, се издига сред вълните на копнежите ми като цвете от плът от най-красиви светове — и Праксител, който е в мен, коленичи, гледа своята Фрина и се усмихва…
О, нека целият ми Копнеж се превърне в една целувка и да дойде една нощ да Те целуне цяла!
11 юни
Ти светиш цяла нощ в сърцето ми със светия блясък на чудесата и с неземен ореол. Като Бога в горящата къпина на Хореб.
Любовта Ти като сребърна лунна милувка обгръща със спокойствие и светлина душата ми. Когато Те гледам, някаква тежест подкосява коленете ми, неволно ръцете ми се сплитат и душата ми цяла се разтваря пред Теб - така се разтваря цветето, когато го види слънцето.
Цял се разливам в молитва и в екстаз и устните побледняват от химните. Религия е това, което чувствам към Теб, и ми иде всяка сутрин, когато зората като любов порозовява върховете, да се изкачвам горе във високите планини, които разговарят тайно с небето — да се изкачвам и да коленича, и да Те призовавам.
12 юни
Виждам Те да се виеш пред мен като екзотично цвете на някакво прекрасно разцъфване на плътта. Гъвкавото Ти тяло знае тайната, която знаят преплитащите се бръшляни. И когато вървиш, и когато се накланяш над мен, и когато разтваряш устни, и когато затваряш очи, и когато се отдаваш, това е песен, а съчетанието на чертите Ти е музика. Обятията Ти крият тайните на вечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата.
А от устните Ти капе, капе Отровата на великите целувки. Тайнственият копнеж на Магнитите се излъчва от Теб и блика от цялото Ти тяло.
Виждам Те да се извисяваш пред мен, в пустинята на моя живот като финикова палма, подхранвана от жарта на желанията ми.
Ти си красива. Красива като греха, красива като Смъртта. Копнежът ми Те обгръща от бялата Ти шия, слиза по гърдите Ти и плътно се заплита около слабините Ти, пленява бедрата Ти и се спуска надолу до краката, о, Любов Нагиздена.
Виждам Те да идеш, плътно обгърната в желанията ми, бавно, бавно и леко като сън, който се страхува да не се пробуди. Идеш полека-лека - и аз протягам ръка напред и затварям клепачи - о, радост на очите! — за да Те видя по-добре.
Из: „Змия и лилия“, Никос Казандзакис, изд. „Народна култура“, София, 1981 г.
Снимка: ekathimerini.com
