Лирично и с посвещение: „На моите другари, лайпцигски студенти“, назаем от епическите произведения, непечатани приживе на големия наш поет.
***
♥ На Бъдни вечер
На моите другари, лайпцигски студенти
Събрали бяхме се пак весела дружина
на Бъдни вечер ний, та Новата година
да срещнем заедно далеч от родний край.
Концертний зал широк во пламъци сияй;
наздравни чаши се подигаха, звънтяха,
припряна глъч и шум отвякъде ехтяха
и думи охолни, размесом с буен смях -
едвам оркестърът се чуваше кръз тях
да свири някакви потпури неразбрани,
от капелмайстора тъй надвѐ-натри пробрани.
Сред веселите там сме весели и ний.
И наший разговор като река се вий,
шуми, премята се от скок на скок замайни,
стремящ се надалеч към брегове незнайни.
Ах, кой не знае как во млади младини,
когато бодрий дух препятствия, стени
нехай - и всичко е възможно, ясно, леко
и погледът е все унесен надалеко
в вълшебний онзи край, где идеалът грей,
где само младостта с мечтите си живей -
ах, кой не знае как тогаз туптят сърцата
и не замлъкнуват нито за миг устата!
- В невежество светът до днеска е живял -
световни глупости - всеобщи идеал -
Бог - аз - човек - прогрес - и братство, и свобода -
труд - капитал - позор! - теглото на народа...
Тук се решава без съмнение и страх,
по кралимарковски: така - с един замах!
А чашите звънтят и виното се лее -
и всичко най-подир се свършва с „Да живее!“
За тия думи бях аз нея вечер глух.
В безсънните нощи, измъчен моят дух
в мечта, бог знае накъде, се луташе унесен;
а звуци, образи и мисли в рой несвесен
промъкнуваха се в душата ми отвред:
миг - друг - и ето те се пръснаха без ред,
за да налетят пак отново нестървени,
като мухи на леш край пътя повалений -
когато нещо ги отпъди, те бръмчат,
разпръсват се и пак отново навалят.
Как тежко ми е, ах, и как сърце се свива!
Кипи ядовна кръв по жили и побива
тело ми хлад: не сън премрежва ми очи
и едри капки пот от челото ручи...
Оркестърът все пак бучи; тръби ехтяха,
ридае флейта, в бяс цигулките пищяха -
но аз не чувах веч мотива неразбран,
не чувах и глъчта на хилядната сган,
наоколо ми що гъмжи зашеметена...
Зад капелмайстора, затулен на засена,
намръщен образ там, во черен плащ обвит,
към нас бе поглед взрял злокобен, мразовит.
Сърцето ми се сви и трепетно, и болно
и ощи първий миг усетих аз неволно,
че поглед той зловещ е стрелнал тъкмо в мен...
Защо ли? Да не би и той приневолен
да е изгнаник тук во чужд за него край?
Не мъчи ли се той познайник да познай -
в мен виден някъде - но где? Кога? Незнайно -
и нему „Добър ден“ е пожелал случайно,
е неочаквано ме срещна тука пак?
Ей кимва ми с глава - що значи той знак?
Да, не за първи път аз сам тоз образ срещам
и виждам, ала кой е той се не досещам;
той сякаш ми е незнаен - и познат.
През ред години се завръщам аз назад
и ровя в паметта упорно, ала тщетно
и нещо ми душа потиска неприветно.
Налита ме завчас да скоча през сганта,
да сегна и да го заграбча за врата,
и викна: кой си ти?... Но мигом се съвзема
и поглед настрана отвръщам: вече нема
да гледам татъка, повтарям си на ум;
и давам пак ухо на околния шум,
и счувам същите, и глъч, и възклицания,
и виждам същите лица и очертания
през слоя гъстий на тютюневия дим.
Как е задушно, ах! Тоз въздух нетърпим!
А времето лети... Отдавна недосетен
се бях обърнал аз към госта неприветен
и в образа му бях отново поглед впил.
Как беше се сега тоз образ променил -
подобно хралупи очите му тъмнеят,
в усмивка ледена устата му как зеят!...
О, помня, помня аз един такъва смях
и поглед... Дълги дни на одъра лежах
от люта огница оборен наподвижно...
И ден, и нощ при мен, заплакана и грижна
седеше майка ми до моето легло -
ту милваше ме тя по огнено чело,
ту кротко за ръка отпаднала ме хване
и сещах аз едвам, с сподавено ридане,
да ме запитва тя: „От нещо ли те й страх?
Защо нататък все така се взираш плах?
Не си ли по-добре днес, чедо?“ Ала тщестлавно
се мъча ней да се усмихна аз приветно,
на думи о̀грижни да кажа благ ответ -
че на душата ми лежеше тежък гнет
и схванатий език, като свинец в устата,
от воля ненадвит не мръдваше... Ръката
от нейната ръка отдръпнах и едвам
простенах като й со пръст посочих: - Там! -
където поглед бях аз вперил упорито,
но туй, що виждах аз, за нея беше скрито,
макар задълго там и да се вгледва тя -
и видях тя сълза потайно как отри...
Между прозореца и старий шранк затулен
бе в мене поглед впил той, загърнат и забулен
во същий черен плащ - и с същий леден смях
изглеждаше ме той. Аз тръпнех и мълчах
под погледа му, тъй зловещо в мене впитий,
проникваше ме чак до мозъка в костите.
През огничния блян видях аз първи път
незнайника познат - смърт!
Претръпнат ази вмиг и чашата поднета
тъй стиснах во ръка, че тя се на парчета
разпръсна... Сепнато другарите тогаз се в мене
вгледаха. Но вече бързах аз навън,
от погледи възчудени изгледван
на хилядната сган, от шум и глъч последван,
и на оркестъра от резкий вик и звън...
Сърдито зимний вихър посрещна ме отвън
и остър смръзнат сняг в очите ми завея -
през где вървя? Къде отивам? Без да смея
да се обърна, аз вървях и все вървях...
Ни близо, ни далеч не трепна огнец плах,
навсякъде тъма и глухо вред, и пусто,
и само вихърът като ламя стоуста,
изтръгната от цеп железна, разярен
от невиделица налиташе връз мен
и с остри си нокте ми дращеше лицето,
и с мразния си дъх смразяваше сърцето...
Кой вика там далеч? Неволно аз се спрях
и сепнат вслушах се - и див, безумен страх
налете ме завчас и викнах аз, що мога:
- На помощ! Няма ли човеци тук, за Бога! -
Но моят вик далеч заглъхна без ответ,
а нещо сякаше ме тласна нанапред
в тъмата - и напред се впуснах аз несвестно...
не светлина ли насрещу ми блесна?...
Зора се сипваше на изток. На чужбина
така посрещнах аз Новата година...
...
Из: „Епика“, Пенчо Славейков, изд. „Фигура“, 2001 г.
* Портретна снимка на българския поет Пенчо Славейков (1866-1912). С надпис на гърба: На неговите най-обичани Боян и Дора Габе. 22.08.1912 г. - Държавна агенция „Архиви“
