„Няма друг паметник на човешката култура, който така живо и интимно да отразява копнежите на човешката душа през вековете, както книгата.“
Чарът на словото
Човешкият говор е магия, а възникването му - мистерия на вековете. Една дума, едно понятие за даден народ е такова, защото се е родило и изникнало от звуковия хаос в връзка с множество психологически, географски и духовни причини. Една изказана дума крие в себе си дълговечната история на своето раждане и утвърждаване в езика на даден народ.
Някога, преди да е имало литературна история, древните народи под литература са разбирали ония белези на човешката словесност, които е трябвало да подсетят читателя за някое събитие или идея. Богатството на писмеността се разраства по-късно, за да се превърне в най-могъщото средство за духовно общение, крайният, най-последният плод на човешкия дух - книгата.
Може би поради множеството на написаните книги и поради склонността на съвременния човек, да търси другаде ценностите на живота, малцина са тия, които могат, отваряйки една книга, да видят, затворени в мълчаливите й страници, висините на един дух, постиженията на един разум и обичта на едно сърце. Литературно - художественото творчество е възможно тогава, когато поетът смогне да облече творческите си проблясъци в магическата дреха на словото. Литературната творба, съставена само от писмени знаци, действува едновременно като музика, картина и като мисловна сила. Това е така, защото не се счита майстор на словото тоя, който не познава пълната хубост на своя език, който не е художник в широк замах и който не е събудил едно виждане в света на истината.
Всеки литературен опит е път към познаване на истината. До нея се достига чрез магията на словесното съдържание, чрез красотата на художническото постижение и чрез мъдростта, която наднича зад тях. Една написана книга е къс от нечий живот, паметник на една тъга или на една радост, който паметник наново оживява, когато се докосне с ръка. Една книга може да върне казал марша на хилядидолегията, да ни направи да заживеем с тях, или да ни разгърне едно бъдеще, прозрено в неповторимия творчески миг на художника.
Творецът в литературното творчество е човек: с една силно повишена чувствителност. Той трепти н отзвучава и на най-малките вълнения, появили се в света. Той изживява силно радостите и въодушевленията и много дълбоко скръбта и дисхармониите в живота. Дните на такъв човек не протичат леко, той е като инструмент, от който всеки тон излиза чрез мъчително нарушение на неговия покой. Творецът не познава насладата на отпущането - оная наслада и самодоволство, на която се радват дори и обикновените носачи. Всяко нещо отеква в чувствителните струни на душата му, всяка неволя ридае в неговото сърце и всяка, дори и най-малката постъпка, внимателно се премерва от неговата съвест. Окото разширява своите граници и вижда там, където другите очи не достигат. Ухото чува гласове, където за другите е мъртва тишина.
Когато един писател или поет описва някоя радост, той пръв я изживява, ходи изправен и ликуващ, а друг път плаче заедно с своя герой. Влезе ли съзнателно в лабиринта на скръбта, писателят я коси вече отпечатана на своето лице. Тогава той е с свито сърце, пръв изживява най-печалните минути, превърнал света около себе си в траурна панорама. Привидно животът на големия творец преминава безбурно и равно в рамките на едно всекидневие, но малцина са тия, които виждат огромното, скрито вълнение зад привидно стихналата повърхност на живота му, където умират и се раждат светове и където се извършва страшната казън на съвестта, а други път проблясва лъчезарната надежда на всички човешки сърца. За него понякога изчезва обикновената катадневност, за да се замени с друга действителност. Хората за такъв човек често загубват индивидуалното си битие. Те изглеждат като сковалки — совнати напред - назад. От тях излизат невидими за другите нишки, с които се тъче платното на една промисъл.
И в литературното творчество творецът е пророк. Той вижда едрите линии на развитието и облика на утрешния ден. Големият творец е сигурен и смел. Той не се колебае в това, което е прозрял с вътрешните си очи. Вземете най-едрите представители на световната литература и ще видите, как те предричат съдбата на света. Те предупреждават народите, учат умовете, събуждат сърцата, а други път чрез тяхното слово се излива, дошло от незнайни далечини, потокът на решително предупреждение и думи, конто бичуват снагата на цялото човечество. Големите творци са тълкуватели на вековете. В тоя смисъл, историята на литературата, взета в нейната истина и неподправеност, не е само едно огледало, в което се оглежда историята на развитието на човешкия дух, но същевременно една низа от пророчества за бъдния развой на човека и културата. Големите писатели са предсказвали войните, катаклизмите, революциите, или пък блясъка на един цъфтеж, в който човешката съкровищница се е обогатявала с най-ценни плодове. Историята на литературата и изобщо на изкуствата, ни дава най-съвършения облик, както на един народ, така и на цяла епоха, защото в нищо друго, както в книгата не се изписва така ярко битът, идеалите и духовните постижения на човека в различните времена и по различните меридиани на земята.
Книгата
Няма друг паметник на човешката култура, който така живо и интимно да отразява копнежите на човешката душа през вековете, както книгата. Всяка истинска книга е един затворен свят, в който, посредством образи на живото слово, са включена, както някои редки проблясъци на разума, така и свещените трепети на някое човешко сърце. Ние, разбира се, говорим за ония книги, които са част от нечий живот, а не хартийния материал на нечия амбиция, защото всяка истинска книга е написана или с кръвта, или с сълзите на едно човешко битие,
Книгата, както всеки продукт на човешкия дух, е създадена от нуждата за общение, както между отделните хора на една епоха, така и между отделните векове и хилядолетия. В тоя смисъл, неравните драсни по стените на предисторическите пещери, са първите опити да се създаде книга. От тогава още мрачният получовек, макар и смътно, е съзнавал необходимостта да остави белези за своето съществувание на идещите след него. Огромните колоси на древните отминали култури са също каменни книги, в които са вписани белези за грандиозността на оня творчески дух, който ги е сътворил.
След откриването на книгопечатането, което е един от най-важните моменти за възхода на човечеството, книгата бавно, но сигурно измества всички други начини за оставяне следи и спомени за постиженията и цивилизацията на дадена епоха. Тя стана радост, утеха и светило на народите. Тя създаде епохите, освободи човека и се превърна в светиня.
За великите постижения на човешкия дух ние научихме от книгата. Библията ни уведе в най-дълбоките и съкровени недра на духовното минало на човечеството. Чрез книгата ние запазихме жив и величествен образа на пророка от Назарет, книгата ни нашепна дългата низа на промени и страдания, които човешкият род премина от тогава до сега. Тя просвети умовете ни, облагороди живота и ни подаря надежди. Пакостите, които извърши книгата за човека, са неописуемо по-малко и по-нищожни от величието на ползата, която тя принесе.
Народ, който няма култ към книгата, е варварски. Повече от всяко друго изкуство, книгата или литературното творчество носи възможности да съдействува на човека за неговото духовно издигане. В същност, литературата е тогава изкуство, когато може да извърши това. Безплоден би останал всеки опит да се напише една истинска книга, ако в дъното на потика не седи благородното желание да се помогне на човека, тръгнал по стръмните урви на своето възхождане.
Из: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
