„Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта." ~ Валери ПЕТРОВ
Една древна китайска легенда внася яснота в суеверието, според което да се подарява часовник на близки хора е лоша поличба.
The Melting Watch, 1954 by Salvador Dali
В императорския двор живял часовникар. Неговата главна задача била да прави нови часовници. Условието било те да не се повтарят, всеки часовник трябвало задължително да бъде уникален. Естествено, не било нужно да икономисва материали, не го ограничавали и по време – творял за славата на императорския дом и получавал за това огромна заплата.
Това продължило 15 години. А след това в двореца пристигнал юноша, който носил часовник с изумителна изработка. Изкусно изрязан от нефрит дракон прегръщал с лапите си голямо златно яйце, вътре в което се намирал часовниковият механизъм. На всеки час яйцето се отваряло, приближавал се циферблат и се чувал мелодичен звън.
Императорът бил във възторг, изгонил стария майстор, а на негово място взел младия юноша, дал му и всичко, с което награждавал часовникаря за дългите години служба.
Обидата и желанието за отмъщение накарали майстора да напусне града. И той си тръгнал - беден и унижен. Няколко години никой нищо не чул за него, а след това в двореца се появила млада девойка. Тя заявила, че е донесла на императора най-прекрасния часовник на света, който изработил нейният баща.
Императорът, възхитен от красотата на гостенката, бил толкова любезен, че се съгласил да го погледне, но не забравил да напомни, че в неговия дворец има достатъчно часовници, пък и ги създава най-изкусният майстор на света.
Девойката отгърнала кърпата и всички ахнали. Върху поставка от абаносово дърво стоял дворец - точно копие на императорския! Неговите стени били изрязани от цял къс опал, който светел отвътре. Дворецът бил заобиколен от градина, в която растели рубинови цветя и малахитови дървета, по пътечките от ахат се разхождали пауни с разпуснати пера и изящни сърни със златни копитца. В градината имало сребърен фонтан с вода от планински кристал и златни рибки.
Най-дребните детайли поразявали с точността и майсторското си изпълнение. Точно по обяд дворецът се издигнал над поставката, стените му се разтворили и пред изумения император се появил лотос. Той се отворил, показал се циферблат и звънтящи камбанки отброили 12 удара.
Възторгът бил безкраен. Императорът пожелал да купи часовника, девойката не взела парите. "Часовникът е подарък от моя баща, той не ми каза да взимам пари" - казала девойката и изчезнала от двореца.
Императорът се радвал - получил невиждано чудо, а и парите му си останали в него. Но оттогава той започнал да старее пред очите на всички. С всеки удар на часовника на слепоочията му се появявали нови сиви коси, мускулите стремително отслабвали, скоро той вече едва влачил краката си, гърбът му се превил, когато ходел, слугите го подкрепяли от двете страни. Най-добрите лекари се опитвали да разберат какво става с императора, но уви, било ясно, че смъртта вече стои на прага на двореца.
Изминала една година, императорът не ставал от леглото, поданиците скърбели и си шепнели името на неговия приемник. Именно в това време в двореца се появил старият часовникар. Оказало се, че часовникът бил негово творение. В желанието си да отмъсти, в него той вложил всички свои обиди и жаждата си за мъст. Часовникът си вършел работата - отброявал часовете и минутите, но по някакъв вълшебен начин ускорил времето до сетния ден на императора.
***
Ще кажете, че това е мистика. А кой днес ще провери дали е така или не? Бог Хронос е безжалостен. Той отброява на всяко живо и неживо същество отмереното му свише време. Никакви жертви не са в състояние да спрат Хронос. По негова воля в прах се превръщат градове, разрушават се планини, умират животни и хора. Всеки има своя срок.
Стрелките на часовника не спират да се движат в кръг, плашейки хората, напомняйки им за неизбежното. При това хората винаги са се стремели да знаят точното време. Сътворявали са отначало пясъчни, водни и слънчеви часовници, а по-късно сложни механизми, които украсявали с бронз, кристал, емайл, скъпоценни камъни, злато и сребро.
Бедните определяли времето по слънцето, богатите си купували часовници. Когато вече не ги смятали за предмет - символ на разкоша, започнали да ги подаряват. Не всеки се радвал на подаръка. Китайците помнели древната история за императора и часовникаря и твърдо отказвали такива подаръци. Японците кратко и стриктно, по военному записали в правилата на етикета: "Часовници да не се подаряват!" Обяснения не били нужни, защото цяла Азия знае историята с китайския император.
Европейците също се отнасят със съмнение към часовниците и изобщо към часовникарите. Явно е, че поддържат връзка с нечисти сили, кой знае каква магия могат да сторят… Затова на роднини и любими хора не се препоръчва да подаряваме часовници. Ако любимият обаче (ненаясно с китайските предания) ви е поднесъл много скъп часовник, обсипан с диаманти, не бързайте да припадате и да се отказвате. Винаги има изход! В дадения случай китайките, приемат подаръка с усмивка, но задължително в отговор подаряват две дребни монети. Така се откупват от нечистата сила и си получават красивия часовник. Мъдро, нали? Наплашили целия свят, а после сами предложили най-простото решение. Така че, не си струва да се страхувате от часовниците - нито от онези, които са ви подарили, нито от онези, които вие се каните да подарите. Просто дръжте малко дребни стотинки в джоба си, казват, че дори Хронос обича звъна на монетите.
Източник: margaritta.net
Картина(заглавна): The Persistence of Memory, 1931 - Salvador Dali
