„Българите са пеещ народ. В миналото селата и градовете ехтяха от песни и музика. Тази традиция заглъхна и народът обедня от това. А живот без песен не е живот.“
(Портрет на Петър Димков, рисуван от дъщеря му Лили Димкова)
За песента
Много от хората, които са ходили на преглед при Петър Димков, си спомнят едни и същи думи, казани от него на изпроводяк: „А сега лекувай се и пей „Цвете мило, цвете красно“ - прекрасна българска песен“. Хиляди пъти той ще повтори през годините: „Болестите бягат от човека, който пее“.
Както вече знаем, сутрин, още щом стане от леглото, лечителят започва да си тананика. Ако случайно около него няма хора, ще пее на глас, а сред природата - с пълен глас. „Мила Родино“ е една от любимите му песни много години преди да стане химн. Обичал е и песните на Учителя Дънов, и съвременни, и стари градски, и бунтовни, и военни маршове, но най-обичал ония автентични народни песни, запомнени в детството от майка му. Постепенно песента ще стане част от него, после - важна част от лечението му, още по-сетне ще се превърне в прозрение, характеризиращо и личната ни, и националната ни съдба: „Един човек, както и един народ, истински онемява не когато мълчи, а когато не пее“.
По въпроса за песента Петър Димков има много изказвания. Струва си да споменем поне част от тях. Ето споделеното с Николай Антонов: „Българите са пеещ народ. В миналото селата и градовете ехтяха от песни и музика. Тази традиция заглъхна и народът обедня от това. А живот без песен не е живот.
Отвикваме да пеем - и не си даваме сметка какво губим с това! Човек, който си пее или свирука - точно това е човекът, способен да се радва на живота, да изразява радостта си. Някога София кънтеше от песни! Пееше се навред! Пееше мало и голямо. Пееха жените над плетивото си и с вретена и хурки в ръце. Мъжете - в работилниците. Войниците - по улицата, в марш. Учениците! Всички! Сякаш целият град участваше в надпяване от сутрин до вечер. Сега рядко ще чуеш песен. Пеят транзисторите, които човек мъкне със себе си, както кучето - оглавника... Пеят пияните нощем!...Ако някой случайно запее от радост, всички ще го изгледат: „Дали е с всичкия си?“.
Пред Магдалена Асенова - интервю от април 1981 г. за вестник „Учителско дело“: „... Само ми е мъчно, особено за младите. Не знаят да се радват. Никой не ги учи на тая Божа благодат. Идват при мене болни деца, момичета, търсят лек. Питам ги: „Пееш ли?“. Оня ден идва едно болно девойче, деветнайсетгодишно... И него питам пее ли си. А то: „Как да си пея. Да не съм смахната? Никой днес не пее. Само слушаме музика и танцуваме, но не пеем“. Викам си, щом сте стигнали дотам, че само подскачате, а не пеете, вие сте за ожалване. Че песента е здраве, песента е живот. И с песен човек трябва да си отива от този свят. Че ето откъде ти е тази меланхолия. Аз може и най-чудодейните билки да ти дам, сърцето ти щом е свито, щом не го радваш с песен, нищо не може да ти помогне.
Подарих му една малка песнопойка с Чинтуловите песни... Запявам аз „Вятър ечи, Балкан стене“ и то отначало плахо, а после си отпусна гласчето, едно хубаво, силно, да ти е драго да го слушаш. Това момиче ми отвори очите какво нещо е песента. Пееш ли си, нямаш време да мислиш за болестите и дертовете си. И нервите ти се отпускат. Открай време, откакто свят светува, песента е била отдушник. Какво са правели дедите и бащите ни: отивали са на бой, на смърт, и пеят. За кураж ли, за сила ли, но са побеждавали в битките.
Та ако питате мен, аз мисля, че и песента е своего рода билка, защото и тя лекува. Защото е отдушник. И народът го е казал: „Който пее - зло не мисли!“. Който пее, и на ум не му иде да помисли как да тури крак на другия, как да го препъне, как да го катурне... Песента е радост, доброта, мехлем за душата. Тя учи само на добро и носи всекиму добро и облекчение от мъка, от горест“.
Журналистът Емил Николов задава въпрос на лечителя: „Какво бихте препоръчали на хората в днешното динамично време, когато всички сме прекомерно заети с работа, информация, техника, изнервени, уморени?“. Ето отговора: „Дълго време търсех тази билка, но така и не можах да я намеря. Открих я обаче в народния гений! За всичко, което изредихте, едно нещо открай време е било отдушник - песента!“
За лечителя, за него самия, песента е била и отдушник, и мехлем за рани, и спасител. Както вече споменахме, по време на трите войни от 1912 до 1918 г. Петър Димков получава осем рани, някои от които много тежки, и като по чудо оцелява. Няма да говорим за всичките му рани, но петата и шестата, получени през Първата световна война, не можем да отминем.
По това време капитан Димков е командир на 11-а рота от 42-ри пехотен полк. В книгата, описваща бойния път на полка, за 19.Х.1916 г. четем следното: „На тази позиция дружината продължаваше да понася огромни загуби от пушечния, картечния и артилерийския фронтален и флангови огън. Неприятелският огън особено се усили към 2 ч. сл. пл., когато се запали и тревата по позицията на 11-а рота. Картината на боя беше ужасяваща. Взривовете от гранатите изхвъргаха телата на убитите и живи войници и офицери и заедно с купища пръст и камъни издигаха ги високо над земята и засипваха позицията. Въпреки всичкия тоя ужас никой не помръдна от мястото си. Дружината в този бой изгуби по-голямата част от своите офицери и войници, излезли от строя като убити и ранени“.
Тази битка става близо до гр. Черна вода, а командирът на 11-та рота получава в нея две рани, едната от които в крака, другата - в корема. Били са доста тежки, защото се завръща в полка чак след шестмесечно лечение. Началото на това лечение е доста странно. Когато успяват да го довлекат до полевия лазарет, се оказва, че вече няма никакви упойващи средства, а се налага доста сложна операция. Хирургът се чудел какво да прави, не можел да оперира без упойка, но Димков спокойно казал: „Режи! И понеже си по-старши, само ми разреши да пея“. И запял. След него - войниците, които го донесли. След тях - целият лазарет. Ранени, болни, умиращи - всички пеели чак до края на дългата операция.
За този случай Петър Димков не разказва нищо на семейството си. Но много по-късно, когато вече е уволнен от армията и се разхожда с жена си из Бори- совата градина в София, срещат хирурга, който го е оперирал тогава. Той се покланя на Мария Димкова, целува й ръка и казва: „Ех, мадам, трябва да се гордеете с такъв мъж като вашия!“. Описва случката с най-големи подробности и подчертава, че неведнъж е разказвал за нея като пример за силата на човешкия дух и за въздействието, което е оказал пеещият капитан на останалите ранени.
След тази среща лечителят Димков, към който вече се стичали болни от цялата страна, се размислил. Припомнял си случката в лазарета, песните на войниците в калните окопи, по санитарните влакове, в минутите преди атака. Спомнил си песните на майка си - каквато и работа да подхванела, тя все пеела. Тогава отишъл на гости на сестра си Катерина и я помолил да му попее някои от майчините песни. Сестра му била прочута песнопойка - имала събрани и записани 370 песни.
Така няколко дни Петър Димков бил пленник на песента - от сутрин до вечер все нещо си тананикал, все нещо мислел. После седнал и на един дъх написал това, което извирало от сърцето му. Просто чувствал, че е длъжен да го напише. Дали пък не е смятал, че това е и неговият последен дълг към армията, на която отдал 37 години от живота си? Написал една възхвала - не само за войнишката песен, а за нещо много по-голямо: песента като подвиг и подвигът като песен!
Избрано от: „Чудесата на Петър Димков“, Яков Янакиев, изд. „Милениум“, 2009 г.
* Портрет на Петър Димков, рисуван от дъщеря му Лили Димкова; lilidimkova.com
