На 21 май православната църква почита Св. равноапостолни царе Константин и Елена

(Икона на Св. св. Константин и Елена, храм „УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА“ с. Филипово)

Думи на Ставрофорен иконом Костадин ЯНЧИН

Днес ние отдаваме молитвена почит на оня, който сложи край на кървавото гонение на езичеството срещу християнството. Това е св. цар Константин Велики ведно с майка си блажената Елена. Св. Константин беше този, който запрети на тъмнината да пречи на светлината свободно да праща лъчите си, та всички ония, които са били в мрак и смъртна сянка, да бъдат огрени от светлината (Мат. 4:16).

В историята техният подвиг е предел между две епохи. На историческия небосклон те се явяват като Зорницата-звезда, която предизвиква утрото, виделината, след което започва денят на земните жители. Така било и в живота на Църквата. След като отминала тъмната нощ на езичеството и гоненията, настъпил слънчевият съзидателен ден. Св. цар Константин Велики, след като с Божия помощ и с високо издигнато кръстно знаме се преборил с враговете си ведно с майка си св. царица Елена се потрудил за вътрешното укрепване и устройство на св. Църква. С тази си загриженост, поради възникналите догматични спорове в Църквата, той наредил да се свика вселенски събор, който да разреши всички спорни въпроси. В 325 година в гр. Никея бил свикан Първият вселенски събор, на който присъствали 318 епископи. Те трябвало да отблъснат лукавото и много опасно учение на Арий. Този събор бил открит лично от св. цар Константин, който произнесъл встъпителна реч, с която увещавал всички към мир и съгласие.

Св. цар Константин и св. царица Елена не са изповедници, нито учители. Дори според житието им св. Константин не бил приел все още светото Кръщение, когато започнал да се грижи за благосъстоянието на Църквата. Това обаче не омаловажава епохалното дело, което той е сторил за съзиждането на Църквата, а напротив, то още повече засилва блясъка на неговата заслуга. Затова и св. Църква, ведно с майка му св. Елена, ги възпява като равноапостолни, защото подобно на апостолите са се потрудили за разпространение на Христовото учение.

Св. Константин бил запознат и възпитаван от майка си още в ранно детство с Христовите истини. По-късно сам той се утвърждавал в тези истини, като виждал още като юноша, а и след това като млад военачалник, че в Христа е правдата и че приели го са добри поданици. Затова вероятно, след като станал император на западната част на Римската империя, уговорил Ликиний, източния император, да издадат указ за непреследване на християните. Последния се съгласил, макар и неохотно, и указът бил издаден и подписан от двамата в гр. Милано в 313 година. Тази именно година се счита за повратна в историята на Христовата Църква. Тази година е пределна. До този момент християните извършвали богослуженията си тайно, под земята - в катакомбите. Но „Божието слово се не връзва, независимо от страданията", ни уверява свети ап. Павел (2 Тим. 2:9). И ето, от тази година нататък, подобно на пролетни благоуханни цветя, християните излизат изпод оросената с мъченическа кръв земя и с още по-голямо усърдие започват благовестието за Разпнатия, Който „за юдеи е съблазън, а за елини - безумство" (1 Кор. 1:23). От този именно момент започва денят на непреследвано от властите съзидание на Църквата.

Знайно е от историята с какво бързо темпо се започнало строителството на великолепни храмове и базилики. Пример за това дали самите равноапостолни Константин и Елена. Особено се потрудила в това отношение св. Елена, която специално за това се отправила за Йерусалим, където посетила светите места. Тук тя открила по чудесен начин животворящия Кръст Господен, който триста години престоял зарит на Голгота. По нейно желание били построени храмове на всички ония места, свързани с по-важните събития от живота и спасителната мисия на Иисуса Христа. След като завършила това свое благородно дело, тя се завърнала в столицата и не след дълго починала.

Св. цар Константин живял десет години след нейната смърт и починал в 337 г. в гр. Никомидия на 65-годишна възраст. Той приел св. Кръщение малко преди смъртта си. И това сторил така, защото в древност имало обичай да отлагат кръщението и да се готвят чрез дълги изпитания за достойно приемане на това св. Тайнство. След неговата кончина тялото му било пренесено тържествено в новопостроената столица Константинопол. Тук то било положено в построения от него самия храм „Св. Апостоли".

Нека, прочее, отдавайки молитвена почит на равноапостолните св. Константин Велики и св. Елена, ведно с цялата Църква велелепно да ги възпеем тъй: „Дал си, Человеколюбче, на Твоя благочестив угодник Соломонова мъдрост, Давидова кротост и апостолско православие... (Стихира на „Господи, воззвах"). И нека, както тогава приживе се е грижел за св. Църква „като епископ по външните дела", тъй и сега по неговите молитви и тези на неговата майка блажена Елена Бог да прати мир, благоденствие и всяко благополучие на земята. А пък ние, днешните християни, да следваме техния пример, като издигнем високо знамето на правдата, истината и любовта - Христовата вяра - и с него да извървим пътя на предстоящото нам жизнено поприще, та „оправдани с Неговата (Христовата) благодат да станем по надежда наследници на вечния живот" (Тит 3:7). Амин.

„Църковен вестник", бр. 20, 1993 г.

Източник: bg-patriarshia.bg
Изображения: corect.ipet.gr