Обичта на Витиния и Лука ♥ Легенда за Белоградчишките скали

(Belogradchik Fortress by Felix Kanitz, 1885)

Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на млади и стари от край време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е тая за двете забележителни фигури – „Монахът“ и „Монахинята“.

Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишките скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове.

Между калугерките живяла необикновена хубавица, сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, съща самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят.

Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:

- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.

Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.

Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с „боже наказание“, ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

Веднъж на манастирския празник Благовещение, затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той, и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.

Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...

Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

Минало почти година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!

Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева.

Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й - навън ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.

Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука – два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич…

Из: „Достигнало до нас. Предания и легенди“, Елена Огнянова, изд. Отечество
Картина: Belogradchik Fortress by Felix Kanitz, 1885, commons.wikimedia.org