╫ Кръстът е укрепление за вярващите, слава за ангелите и язва за демоните

„Човек без скърби е като птица без криле. А ние с вас не желаем не само да понасяме немощите на друг човек, но дори се теготим от собствения си кръст.“

(Glorification of the Cross, by Adam Elsheimer, 1603-1605)

„Кръстът е хранител на целия свят, Кръстът е красота на Църквата, сила за царете, Кръстът е укрепление за вярващите, слава за ангелите и язва за демоните.“

Без Кръста, без кръстната смърт на Спасителя не би имало нито прощение, нито помилване, нито примирение с Бога. Кръстът, по думите на Златоуст, е ключ за рая. Ето защо за вярващия човек Кръстът станал обект на радост и поклонение.

С Кръст се запечатва целият живот на християнина – от раждането до смъртта. При тайнството Кръщение на нас ни се дава кръстче, което сме длъжни да носим винаги на гърдите си, без да го сваляме при каквито и да било обстоятелства в нашия живот. Както войникът без оръжие във време на война остава беззащитен и дори се излага на смъртна опасност пред врага, така и християнинът, който не носи на своето тяло Кръста Господен, излага душата си на същата опасност пред врага на човешкия род – дявола.

Кръстът за християнина се явява непобедимо оръжие. Светата Църква в своите песнопения го възпява така: „Господи, за оръжие срещу дявола Ти си ни дал Твоя Кръст. Трепери и се тресе той, не можейки да търпи да гледа неговата сила”. Кръстът огражда християнина във всички обстоятелства на неговия живот. И той, ако заслужим това, ще увенчава и нашия гроб.

Освен външния кръст, ние сме длъжни да носим и кръст вътрешен. Божият Син говори: „който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:27). Що за кръст е това? Това е нашият житейски път, път на скърби, бедствия, страдания, печал, които често преследват човека от детството до самата му смърт. Този кръст се явява дял за всеки човек на земята. И при това всеки от нас има свой кръст, който трябва да носи, независимо дали желае това или не. Никой не е свободен от това кръстоносене. И блажен е онзи, който носи кръста си безропотно и достойно като християнин.

Ние сме длъжни да бъдем Христови ученици не само по име, но и по живот. Например, ако ни посети тежка болест или сме се лишили от близък човек, приятел или благодетел, покосен от неумолима смърт, или пък някой незаслужено ни хули, или имаме някаква друга скръб – ние не трябва да униваме и да падаме духом, но всичко да търпим, считайки нещастието за напълно заслужено и дори незначително в сравнение с нашите грехове. Това е нашият кръст, който ни е даден в този живот. Него трябва да вземем и да го носим по примера на Спасителя.

А така ли постъпваме в нашия живот? Не, разбира се. Ние с вас често роптаем, униваме, а често дори и се отчайваме за своето спасение, оплаквайки се от тежестта на кръста. От нашите уста често могат да се чуят думите: „О, колко е трудно де се живее, колко много скръб и горчилка има около мен!” А често ние с вас произнасяме и такива думи: „Прогневил се е срещу мен Господ, оставил ме е!” и т. н. Но това не е вярно. Господ никого не изоставя, а ние сами поради своята греховност Го отдалечаваме от сърцето си и допускаме в него да се заселят зли пороци, които терзаят и угнетяват душата ни. Ето защо става така, че за нас е трудно да носим игото Христово.

Скърбите се явяват наши водачи към вечния живот. А отсъствието им служи като най-сигурно доказателство, че заради нашия нерадив живот Господ ни е лишил от милостта си.

За това намираме пример в душеспасителните книги, където се разказва за някаква жена, която отишла при един светител и го помолила да й даде някой престарял човек, за когото като се грижи, да може да се спаси. Светителят, виждайки доброто й намерение, казал на своите приближени да й дадат една разслабена по тяло, но спокойна и добра старица. Жената я взела у дома си и започнала да се грижи за нея с любов, за което последната й била много благодарна.

Ала човек без скърби е като птица без криле. Затова тази благотворителна Божия рабиня размисляла в себе си, че ако тя тук получи дори само една похвала за делата си и няма скърби, след като Христос е казал: „в света скърби ще имате”, то призрачно е и нейното спасение.

Тогава тя наново отишла при този светител и му казала: „Светителю Божий, аз те помолих да ми дадеш човек, чрез когото да мога да се спася”. Богомъдрият пастир, прозирайки чрез Светия Дух, какъв човек искала да вземе тя, благословил да й дадат една старица, която по своя сприхав характер била по-лоша от всички останали. Когато жената почнала да се грижи за болната, тя постоянно чувала от нея само укори и ругатни, но всичко понасяла с търпение и любов, за което в кратък срок, както се разказва в душеспасителната книга, намерила милост у Бога, а след кончината й душата й била въдворена във вечните обители на Небесния Отец.

Ето какъв ярък пример е оставен за наше назидание. А ние с вас не желаем не само да понасяме немощите на друг човек, но дори се теготим от собствения си кръст.

Пътят за Царството Божие е трънлив и труден. Свещеното Писание казва, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22).

Безропотното носене на житейския кръст не усилва в нашите души страданието, а напротив, облекчава го и освен това смекчава загрубялата ни душа. Всеки подвиг на благочестието излива в нашето сърце неизказано утешение. Всяка победа над страстта бива съпроводена от благодатен мир в душата и донася радост на нашия дух, с която не могат да се сравнят всички радости на този свят. След всяко дело на християнската любов и милосърдие идва услаждане на сърцето от Светия Дух, което човек, предаден на плътски удоволствия, не може дори да си представи.

Само под кръста ние се научаваме да обичаме, да състрадаваме и да снизхождаме един към друг. Тежестта на кръста сгрява и запалва пламъка на благодатта в нашето сърце. Кръстът Христов е наша слава, наша похвала и наше победоносно знаме.

И така, взирайки се сега с телесните си очи във видимото изображение на Господния Кръст и покланяйки му се с усърдие, като на самото Животворящо Дърво, на което бе разпнат нашия Цар и Господ, нека със съкрушено сърце и молитвен вопъл да просим Владиката на мира, да ни огради с благодатната сила на Своя Кръст от невидимите и видими наши врагове и да ни укрепи за духовна битка с изкушенията, които са неизбежни в този живот, за да можем, като се усъвършенстваме в борбата, да се удостоим да получим и победния венец на славата, който Бог дава на всички, които Го обичат. Амин!

*„Избранные письма и проповеди”, Схиархимандрит Иоанн Маслов, 2015 г.
Източник със съкращения: budiveren.com, превод свещ. Божидар Главев
Картина: Glorification of the Cross, by Adam Elsheimer, 1603-1605; chinaoilpaintinggallery

В този ред на мисли